Бюлетин № 1

Е  Д  Н  А   Е   ЦЪРКВАТА.
СЕКТИТЕ СА ЛЕГИОН

Колкото и да е неочаквано за мнозина и въпреки многобройните опити за нейното “погребване”, след епохата на Просвещението в модерните времена на всеобща индустриална и научно-техническа революция, както и на социална, сексуална и мирогледна разкрепостеност, религията отново става най-актуална тема в живота на съвременното общество. Това е така, защото потребността от религиозна вяра е дълбинно и неотнимаемо свойство на човешкия дух, вследствие на което религията има запазено място и ключово значение за развитието и съдбата на всички народи и цивилизации.
Макар постмодерният свят да е загубил част от религиозната искреност на предходните епохи и често да ухажва религията по лицемерен начин и да я използва според конюнктурата на икономическия или политическия момент, религията запазва своята уникална роля на духовна и културна алтернатива спрямо материалистичните светогледи и придава така необходимото по-дълбоко измерение на човешкия живот.
Българското общество излезе от изолацията, в която се намираше допреди 15 години. Същевременно българите съзнателно или интуитивно долавят вече, че не е необходимо на всяка цена да се прехласват по всичко чуждо, пък било то и екзотична, добре “пакетирана” религия. Затова точно в този момент е твърде нужно да задълбочим познанията си по редица базисни въпроси, свързани с разнообразието от религиозни общности, което ще ни помогне да опознаем другите, различните и в същото време да преоткрием дълбочината, красотата и вечната ценност на Православието. Това е много важно, тъй като в контекста на предстоящото присъединяване на България към Европейския съюз и на необратимото глобализиране на модерния живот у нас естествено се засилва потребността ни да се чувстваме нормални “граждани на света” и същевременно да се усещаме  българи  с добре запазена национална и културна идентичност.

~

От самото начало на своето съществуване едната, свята, съборна и апостолска Църква Христова е трябвало да се бори с иноверски атаки и еретически отстъпления, за да съхрани в ненакърнен вид Христовото учение и благодатния си духовен живот за спасение на човешкия род.
Неоспорим факт е, че Българската Православна Църква играе водеща роля в културното и духовно-нравственото развитие на българската нация и че има определяща функция в насочването на повечето обществено-политически процеси в историята на България до 1944 г. През последните 15 години религиозната ситуация в България бе твърде динамична и сложна. Българската Православна Църква /БПЦ/ трябваше да се справя с редица идеологически, политически, икономически и практически предизвикателства, породени от близкото минало и допълнително утежнени от възникналия разкол. Възраждането на църковния и при-църковния живот у нас бе придружено от настаняването и укрепването на много иноверни и инославни организации, които в една или друга степен работят за откъсването на живи членове от Христовото Тяло – Църквата или пък възпрепятстват некръстените да се приобщят към нея.
Днес, макар и да се приема, че около 85 % от българите имат православна християнска принадлежност, а други 10 % се асоциират с някое от останалите  вероизповедания у нас или следват по-нетрадиционни религиозни учения, реалният процент на хората, за които личната им вяра има съществено значение за живота им е твърде нисък. The Pew Forum on Religion and Public Life , една от водещите американски неправителствени организации, занимаващи се с проучване на връзките между религията и обществения живот, оповести данните от свое независимо проучване, според което през 2002 г. едва 13 % от българите потвърждават, че религията е много важна за тях. Подобно отчуждение от въпросите за вярата и от тяхното разрешаване в личното ни битие се намира в контраст с нарастващата актуалност на религията в световен план. Тези данни косвено показват, че българското общество има нужда от ново преоткриване на православната си традиция и от активно приобщаване към живота на Църквата, което от своя страна върви ръка за ръка с просвещаването относно характера и функциите на сектантството и алтернативната религиозност.

Сектите: името им е легион

Сектантството е отрицателно и опасно явление за всеки народ и за всяка религия. Със своята динамика и непредсказуемост внася в социалния и религиозния живот на обществата напрежение и конкретни проблеми, които често придобиват уродливи и престъпни форми. С модерното релативизиране на категории като истина, традиция, църква, спасение /и мн. др./, с умножаването на прагаматизма и с развитието на комуникационните технологии настъпи “златен век” за сектите – те свободно разпространяват своите идеи, необезпокоявано набират членове, развиват комерсиални и бизнес-дейности, чрез които си осигуряват материална сигурност и възможност за разширяване на своето влияние.
Терминът секта има любопитна съдба през вековете: ако значението му в православния свят е сравнително устойчиво, в неправославните общества то преживява  редица несполучливи трансформации и стеснявания, които в последно време плахо започват да се преосмислят.
Всъщност, латинската дума secta = правило, принцип, направление, партия, философско учение, школа, секта, както и глаголите seco = сека, разсичам и sequor = следвам, произлизат от санскритския корен sac- = разсичам, следвам. Това ясно ни показва, че сектата е религиозна общност, която следва самозван лидер, изповядва непълно и противоречиво по своето съдържание учение и се отделя от цялото като заживява свой собствен живот. В този му смисъл терминът  secta за пръв път е използван от блаж. Августин (354 – 430) и представлява превод на гръцкото понятие α‘ίρεσις = за(вз)емане, завладяване, избор, склонност, партия, секта.
До 16 век секта и ерес са взаимозаменяеми и сред православните християни няма две мнения по това, какво означава самочинното изкривяване на Христовото учение и горделивото самоотделяне от Тялото Христово, т. е. от Църквата. Процесът на отпадане на определени групи християни протича, така да се каже, отвътре навън и Църквата с болка наблюдава как нейни чеда изпадат в духовна прелест, сиреч – в духовна заблуда...
След 1517 г., когато Мартин Лутер поставя началото на Реформацията и протестантизма като реакция срещу деформациите в римо-католицизма, настъпва повратна точка в разбирнето за това що е секта. Милиони западни християни преминават от римокатолицизма в най-различни протестантски общности като лутеранската, калвинистката, англиканската, баптистката и мн. др. Всяка една група от такива "нови" християни се възприема като "истинската църква" и след множество кръвопролития на религиозна основа съумява да влезе в политическото управление на една или друга държава, думата  секта постепенно загубва първоначалната си всеобхватност и започва да се отнася само към онези общности, които не са официално признати от държавата. Така наложилите се протестантски общности започват да се наричат църкви - това е началото на безкрайното и неконтролируемо роене на нови и нови християнски организации, които са си самодостатъчни и вече нямат нищо общо с Православието. Като илюстрация за това можем да посочим факта, че днес в САЩ съществуват около 2000 общности, считащи себе си за християнски.
През първата половина на 20 век на Запад още повече се размива границата между термините секта и църква. Американската демокрация се утвърждава като водеща, а с това се налага и религиозно-плуралистичният модел на американското общество. За съжаление, в следствие на това правилната теза, че всеки има право на свободен религиозен избор започва неправилно да се използва за внушаване на заблудата, че е възможно да съществуват много "църкви". Очевидно либералното мислене на протестантите ги кара да забравят, че "един е Господ, една е вярата, едно е кръщението" /Ефес. 4:5/ и че единството на Църквата, за което се моли Иисус Христос /Йоан 17:21/ не се и не може да се изразява просто в безконфликтното съжителство или в механичното сбиране на различни вери, а представлява "пълно единство" /Йоан 17:23/ в учението, нравствеността и литургичния живот.
През втората половина на 20 век се наблюдава още по-смущаващ феномен: в християнския свят са се настанили и секти на иноверска основа, някои от които си позвляват да се наричат църкви /напр. новоезическите организации Църква на друидите от Галия, Църквата и школата на Уика, отчасти възраждащи келтските езически вярвания/. В научните среди вече целенасочено се избягва употребата на думи като ерес, секта и култ и те съзнателно се избягват биват  заменяни с църква, движение, орден, ковън и др. Сектите, с нетрадиционните си учения  и практики, дори стават интересни и привлекателни за модерния човек, който си търси  религия, която да задоволява егото му и да му обещава бързи и лесни резултати.
Поради зачестилите извращения и криминални престъпления на сектантска основа през 90-те години на 20 век, както и днес се забелязва известно отрезвяване по отношение на крайната толерантност в областта на религията. Понятията секта и култ се завръщат, но този път придружени от определения като тоталитарна (секта) и деструктивен (култ), с което се цели да се разграничат твърде опасните религиозни общности от по-безобидните или институционализираните. Изработват се даже и официални документи, с които се препоръчва внимателното наблюдаване на подобни религиозни организации, както и създаването на центрове за тяхното проучване /Препоръки № 1178 и 1416 на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа/.
Слава Богу, в православния свят се запазва принципната позиция спрямо сектите благодарение на ненакърненото Христово учение и здравата светоотеческа традиция за развенчаване на еретическите заблуди. Православните християни сме изпълнени с искрена любов към инакомислещите свои братя и сестри, проявяваме забележителна търпимост към хората с различна религия, но същевременно категорично отхвърляме догматичните сектантски отклонения, атаките срещу Православието, незачитането на църковната йерархия и църковните тайнства, нездравия и често неморален начин на живот в много от сектите, криминалните прояви на някои техни членове и водачи.
Не е коректно сектантските организации да се наричат "църкви", тъй като те възприемат само част или почти нищо от Евангелското учение и от апостолската традиция, като им дават произволно тълкуване и изкривено приложение в живота.
За да се предпази от отрицателното въздействие на сектантството съвременният човек трябва да има предвид някои най-основни критерии за различаване на сектите от Църквата.