ЗА БЪЛГАРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ

 “Те - българите бяха загубили своята предишна справедливост и законност, докато по-рано те най-много почитали тези добродетели и градовете и народите се присъединявали към тях доброволно”.

Из записките на Готския топарх

ХI век

ПАРАДОКСЪТ НА ТАГАРИНСКИ

Още когато се разбра, че Марио Тагарински ще бъде “министър на държавната администрация” вместо главен секретар на Министерския съвет стана ясно, че кабинетът не предвижда да изкара цял мандат. При преждевременно сдаване на властта министърът Тагарински щеше да се върне в парламента като депутат, но ако беше главен секретар щеше да отиде на трудовата борса. Явно беше много важно за някого г-н Тагарински да остане депутат при неблагоприятно стечение на обстоятелствата. В това има някаква логика. Още повече че, назначението му за министър на държавната администрация беше аргументирано с мотивите, че той е компетентен в тази област човек, който ще направи административната реформа, като подготви законите за нея, и ще ръководи администрацията на Министерския съвет. Всъщност в “министерството” му по негови думи имаше само трима служители.

Оттук обаче се заформиха следните парадокси:

- щом Марио Тагарински е толкова важен като депутат, защо трябва да става главен секретар (или министър) и да се занимава с администрация?

- защо не подготви законите за административната реформа като депутат, нали те се правят от парламента?

- ако той ръководи администрацията, кога ще му остава време да подготвя законите?

- не е ли парадоксално правителство идващо с идеята за принципна административна реформа, да започва своята дейност с административен гаф, показващ, че има ново издание на старата поговорка, че не се търси за работата човек, а за човека работа?

В крайна сметка се оказа, че административната реформа се подготвя не от Марио Тагарински, а от Евгени Бакърджиев. Парадоксът се разреши от само-себе си. Но това беше ясно още по време на телевизионното интервю на току-що избрания министър пред “Всяка Неделя”, когато стана дума за теоретичната му подготовка за административната реформа. На въпроса на водещия: “ Кои автори и книги сте чели на тази тема? г-н `министърът отговори: “Чел съм д-р Кисинджър”.

Парадоксът на Тагарински се оказа знак за “административната реформа”. Да припомним, че в Търновската конституция министерствата бяха изрично фиксирани като брой и наименования. Промяна можеше да стане само с промяна на конституцията, тоест от Велико Народно събрание. Тази важна бариера сега липсва. Всяко правителство си прави структура каквато му е изгодна. По-надолу ще видим някои последици от това.

Възприемайки класификацията на държавните институции на правоприлагащи ( Министерски съвет, министерства и агенции, държавни ведомства, областни управи, общини и т.н.) и правораздаващи органи (съд, прокуратура, следствие) обект на настоящия анализ ще бъде работата и проблемите само на първите или обобщено казано - администрацията.

Всъщност спор няма на България и е крещящо необходима цялостна и коренна административна реформа. Проблемите на администрацията са много. Общо взето в настоящия момент тя е ретроградна, тромава, неефикасна, неработеща и корумпирана. Защо се стигна дотук, и винаги ли е била такава не е толкова интересно, важно е да видим съвсем честно състоянието й сега и какъв е изходът.

АДМИНИСТРАТИВНАТА ПРАКТИКА

За служителите във всяко едно административно учреждение било то министерство, областна управа или кметство и за функционирането на което и да е ведомство, като цяло са характерни следните общи черти:

·         некомпетентност. Това на първо място означава непознаване на законодателството и нормативната уредба. Баналният пример с главния експерт от Министерство на образованието, който по националното радио погрешно обяви времетраенето на изпита и скъса нервите на деца и родители. Отделно общата професионална подготовка на администраторите е отчайващо ниска. Чиновникът в администрацията често е без специално образование, квалификация и стаж за длъжността си, но е роднина, приятел или съпартиец на началника. Той е там докато е неговия човек на власт. Със смяната на министъра (кмета, директора) си отива и той и идва друг, но пак по същия модел. Така ще бъде до приемането на закона за държавния служител, а опасявам се и след това. И сега има класификатор на длъжностите в който е указано необходимото образование, ценз и стаж за всеки административен пост, но никой административен началник не го спазва.

·         беззаконие - на всички нива администрацията проявява упорито нежелание за прилагането, на законите. Това става чрез заобикалянето им. Например - концесиите се избягват и до настоящия момент. За да може да се продаде предприятието “Соди” - Девня се направи 30 годишен договор за гарантирана доставка на суровина с предприятието доставящо я от находището само и само да се избегне концесионирането. Изкривеното им тълкуване. На въпрос на журналисти защо областните управители и кметове са в ръководствата на политически партии и директорски бордове на фирми в нарушения на чл 41 ал 1 и чл 69 ал 4 от ЗМСМА, вицепремиерът Бакърджиев отговори, че в закона това важало за национални ръководства на партии. Всеки може да прочете закона и да види, че не е така. Преки нарушения на законите - нотариатът в Бургас актува в полза на “Главбългарстрой”, като частна собственост плажна ивица - публична държавна собственост.

·         двойни стандарти в действията. Бездействие с власт или превишаване на правомощията в зависимост от ситуацията. Кметът не спира незаконното строителство на плажната ивица, но отказва да реституира имота на гражданина, ако няма пряк интерес от това. Прокурорът пуска убиеца с 40 висящи дела поради “липса на доказателства”, но в същото време спира напълно законно извършена приватизационна сделка. Характерни са дори за Конституционният съд - той навремето реши, че Жорж Ганчев е американски поданик и му отне депутатските пълномощия. След това отсъди, че и Георги Пирински е американски поданик, но не го лиши от депутатската длъжност. През 1992г. Конституционният съд отмени със свое Решение N: 8 на от 27 юли 1992г. прословутия § 9 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за банките и кредитното дело в който се забраняваше банкери да стават бивши ченгета и комунистически номенклатурчици. Така горецитираните лица останаха необезпокоявани управители на банките и с прословутата си компетентност, отговорност и професионализъм ги доведоха до положението в което ги видяхме през 1996г. В същото време по сходен казус с Решение N: 1 на Конституционният съд от 11 февруари 1993г. (за "Закона Панев") се постанови обратното. Конституционният съд беше в същия състав, но този път се оказа, че закона “Панев” е редовен.

·         централизацията заложена в законите (вж по-долу) се дублира и с функционална такава в администрацията. Нито един министър, кмет, началник не делегира предоставените му правомощия, дори и нормативно да има възможност. Той предпочита да централизира дейността, за да си пази мястото или да извлича нерегламентирани облаги от това или от елементарната жажда за власт. Резултатът е уродлива субординация - низшестоящите административни служители изпълняват безпрекословно волята на горестоящите, често в пълно противоречие със закона. Горещ пример с общинските кметове, които категорично отказват да делегират правомощията си разрешени от законите на районните кметове. Има десетки такива случаи в градовете с районно деление - София, Пловдив и Варна. Анекдотичен е примерът с кметът на община Пловдив, който на среща с тогавашния министър-председател Жан Виденов поставя остро справедливите искания на общините за разширяване на правомощията и по-голяма самостоятелност от държавата. На това получава категоричен отказ, с невъзмутимия отговор на премиера, че от неговата висота проблемите изглеждат другояче. На следващата година, аз като районен кмет в Пловдив поставих пред началника си - същият този общински кмет искания за получаване на повече правомощия и самостоятелност в районите. Получих отговор в печата “Много ти е ниска камбанарията”. И от неговата висота проблемите изглеждат другояче. Друго следствие на централизацията - затвореност на институциите и война между тях - полиция срещу следствие и прокуратура, общини срещу областни управи, министерства, помежду си и т.н. В крайна сметка се блокира работата на административното звено, допускат се грешки, пропуски и просрочия.

·         поднормативност във действията на администрацията. Когато има закон, той не се изпълнява, а се работи по поднормативи - писма, указания, вътрешни инструкции, често в нарушение на закона. Изобилни примери дават данъчните служби, които изпълняват писмата и указанията на ГУДА - на Министерството на финансите, често в противоречие с законите. Също службите по общинските имоти, които цели 5 години (1991-1996г.) работеха по Наредбата за държавните имоти в пълно противоречие със Закона за местното самоуправление (ЗМСМА). Този порок особено зле допълва (но донякъде и произтича от) съответстващия му в законодателството (вж. по-долу). Той е характерен и за съдебната система. Елементарен пример е прилагането от съдилищата на Кодекса на труда. Според неговия чл. 329 работодателят има право на подбор на работници при съкращения, но има право и да не направи такъв. Съдилищата обаче в трудовите спорове никога не признават това право на работодателя и си отсъждат базирайки се на коментара на КТ написан от В. Мръчков. Ярък пример как дори не и с поднорматив, а с учебникарско пособие без никаква правна стойност се подменя закон!!? Много характерен белег и за нормотворческата дейност на Министерският съвет. Изпълнявайки законите, той приема постановления, решения, правилници, наредби и инструкции. Обикновено една трета от съдържанието им повтаря или преписва закона на основание на който са издадени, тоест създава излишна бумащина. Втората трета от приетия поднорматив изопачава, като тълкува разширително или стеснително текстовете на закона, или направо нарушава буквата или духа му. Едва последната трета се занимава с полезните и важни неща, които между другото спокойно са могли да залегнат в самия закон. За да не обидим някой като го пропуснем пътьом ще отбележим, че същото е характерно за нормотворчеството на който и да е от 260-те общински съвета в страната.

·         административен монополистичен рекет - държавните такси които събират ХЕИ, ДВСК, Съдилищата се определят на все по-високи стойности и няма механизъм да бъдат оспорвани. Който иска например да отвори магазинче в собствения си гараж ще трябва да плати огромни такси на ХЕИ, ДВСК, Общините, ДИТСК, и редица други институции, при това напълно законно определени, но, често пъти непосилни. Да не говорим, че за да бъде свършена работата изобщо има и нерегламентирани тарифи за чиновниците в тези инстанции. Един типичен случай на държавен при това незаконен рекет над гражданите е бившата, Балканбанк, която по договор?!! със съда в Пловдив “обслужваше” съдебните такси. Всеки нещастен гражданин, нуждаещ се от свидетелство за съдимост, препис от съдебно решение, нотариални заверки и др. беше принуден да внесе таксата не в касата на съда, а в клон на банката, която отделно от това му искаше комисионна за банково обслужване, често пъти по-голяма от внесената такса. Тази операция е чисто противозаконна. Тя просто увеличава за гражданите размера на иначе фиксираните съдебни такси. Никой не би имал против банковото обслужване, което е по-модерно, стига банката да не съдира кожата на гражданите. Тя би трябвало да печели от оборота на такова огромно количество пари, а не да взема комисионни като увеличава съдебната такса. След фалита на “Балканбанк” друга банка пое същата грабителска функция. Рекетът над Пловдивчани продължава.

·         смяна на имената, а не на функциите на ведомствата. Например образователното министерство от 1991 до 1998г. беше и МНП - МОН - МОНТ - МНО - МОН. На пръв поглед това е маловажно, Но за всяко от петте преименувания, всичките 5000 учебни заведения, над 3000 детски градини, 28-те регионални инспектората и други структури подчинени на министерството сменяха цялата учебна документация и печатите с новото му име. Това бяха дневници, ученически бележници, главни книги, и десетки други документи за чието отпечатване се дадоха милиарди левове. Една малка скоба ( министерството определяше, кои фирми да ги отпечатат, често без търг.) След това общините и родителите търсеха пари за да ги купуват за новата учебна година. Ако добавим честата смяна на имената и на другите министерства например на строителството, здравеопазването и др. списъкът на потрошените милиарди ще заприлича на онези откраднати от кредитните милионери. Да си припомним Търновската конституция с фиксираните в нея по имена министерства.

·         Гражданите обслужват администрацията, а не тя тях. Защо гражданинът трябва да носи 20 различни документа на 5 различни места за да благоволи кметът да му издаде лиценз за продажба на алкохол и цигари в невзрачното гараж-магазинче? При това някои от документите са излишни, други могат да се изискат служебно от отдела в съседната стая или етаж. Чиновникът трябва да създава работа на себеподобните си, за да е нужен и той самият. Виж законите на Паркинсън. Разновидност на това е и презумпцията за виновност на гражданине. Вместо, чиновникът да доказва и отстоява тезата си в административния процес, гражданинът е принуден да доказва, че не е камила. Фрапиращ случай - Пловдивска православна църква иска реституция на заграбен по комунистическо време от държавата свой имот. В акта за държавна собственост пише, че въпросния имот - е отчужден от църквата “съгласно закон”. Не пише кой закон, основанието в него и т.н. Затова на църквата е отказвана реституция от 1992 до 1998г. Не може да се разбере по кой закон е иззета сградата и следователно не може да се разбере дали реституционният закон я връща. Когато излиза законът “Лучников” в него се казва, че се връщат дори и имотите конфискувани от държавата без основания или на неясни основания. Отлично, но въпросът още виси. Църковните настоятели си подават надлежно документите в областта. Чиновникът там им казва: “Да, имате право и ще Ви деактуваме сградата. Но ми донесете от общината акта за държавна собственост.” ??! Това не е работа на молителите. Областната администрация сама трябва да си изиска документите. Но случаят има продължение. В общината казват на църковниците: “Няма да Ви дадем акта за държавна собственост. Вие не сте никакви.” Параграф N: 22. Това е ежедневна практика и всеки гражданин сблъскал се с администрацията го е изпитал на гърба си.

·         Корупцията. При така изяснените предпоставки няма защо да се чудим, че основната същностна характеристика на българската администрация е Корупцията с главно К. Като започнем, от най-невинните й форми: - даване на пари на ръка на чиновника за да свърши по-бързо законна административна услуга, през даване на пари за да се свърши изобщо услугата и се стигне до даването на подкуп за незаконно решаване на проблем или за затваряне на очите пред извършено вече беззаконие. Крайните уродливи форми на корупцията стигат при така наречената архитектурна (или ТСУ мафия) действаща във всички общини без изключение. Чиновникът ти казва “ Иди при моя архитект за да ти проектира къщата иначе изобщо няма да ти одобря плана и няма да строиш.” И тази закана между другото се изпълнява - вратички в ЗТСУ и ППЗТСУ и в Наредба N: 5 дал Господ. (всъщност Парламентът) Другата форма на корупцията е търговията с властови позиции и услуги. Кметът асфалтира улицата на прокурора, или дава жилище от общинския фонд на депутата, които пък спират разследването срещу него или вкарват полуграмотната му съпруга в директорския борд на държавното книгоиздателство например. Или описания от Захари Стоянов - зетьо-шуре - баджанакизъм. Съпругата на депутата е голям началник в областната управа, братът на кмета е заместник-министър, синът на областния управител е председател на Надзорния съвет на Общинската Агенция за приватизация. И други такива мили родни картинки.

Няма да бъде пресилено да се каже, че корупцията се е превърнала в злокачествен раков тумор на държавния организъм и по-лошо в начин на живот. Оттук следва един друг абсурд - изпълняващият закона чиновник е под ударите на проверяващия ревизор. На пръв поглед невероятно, това е точно така при проверките на Сметната палата или на ДФК например в общините. Поради дефектите на нормативната уредба винаги нещо не е както трябва и финансовите ревизори съставят актове. Дадения по-долу пример с увеличението на бюджетните заплати. Ако ги увеличат кметовете нарушават закона за бюджета, ако не ги увеличат нарушават постановление на Министерския съвет. И в двата случая подлежат на санкции.

Една обяснение, (но не и извинение) за корупцията са изключително ниските заплати на държавната администрация. Чиновникът отговарящ за два - три милиарда бюджетни пари получава заплата 160 000 лв. на месец. Данъчният инспектор разправящ се с фирми, които въртят милиарди започва като начинаещ със стартова заплата 99 000 лв на месец, а като порасне в ранг стига и до 190 000 лв.??! Подобни са и заплатите на полицаи, инспектори, ревизори, общинари и др. Съвсем отговорно може да се каже, че от 1990г. насам държавата с политиката на бюджетните заплати съзнателно е създавала условия за корупцията. Или по-ясно казано Корупцията е държавна политика. Нека някой да даде друго обяснение ако може.

Казано в синтезиран вид основния закон по, който работи администрацията е беззаконието. Причините да бъде такава са вътрешни и външни спрямо нея. Към външните следва да се отнесе законодателството. Като правоприлагащ орган администрацията работи по закони създавани не от нея, а от парламента. Теоретично тя не може да отговаря за тях. Отделно стои въпросът дали парламентът е самостоятелен субект или се командва от Министерският съвет, който му диктува законодателството. Това обаче е проблем на политическата система, а не на администрацията. По сериозно трябва да се разгледа нормотворческата дейност на правителството, защото и тя следва да се причисли към законодателството поне от гледна точка на низшестоящите административни органи. Голяма част от проблемите на българската администрация се коренят именно в нормативите по които тя работи.

ЗАКОНОДАТЕЛНАТА ПРАКТИКА

Българското законодателство и до настоящия момент е в отчайващо състояние. То има редица вродени дефекти и най-важното нито един парламент не е показал, дори и желание да ги поправи.

Един от характерните белези на приеманите от парламента закони е тяхната неяснота и двусмисленост. Текстовете им така са оплетени, че трудно могат да се разшифроват дори и от специалисти юристи, логици и филолози. Това дава възможност за произволни тълкувания, нарушения или неприлагането им. Ако някой има съмнения към гореказаното нека например да прочете кой да е данъчен закон.

непълнотата на законите има своя христоматиен пример с приемането на Търговския закон. Той бе приет нарочно без глава за фалитите от Великото народно събрание. Същата беше добавена години по-късно. От нея обаче бяха изключени банковите фалити. Това даде тласък на разграбването на държавата чрез нефалиращи фирми и банки.

Друг дефект противоречивостта в един и същи закон или между отделни закони. В началото на Закона за физкултурата и спорта телевизионните и рекламни права се дават на клубовете , а малко по-надолу на спортните федерации. Друг пример през октомври 1991г. в един и същи ден Великото народно събрание прие два закона - за местното самоуправление (ЗМСМА) и за народната просвета (ЗНП). В единия училищните имоти бяха обявени за общинска собственост, наемите от които трябва да постъпват в общинските бюджети, а в другия за обособена училищна собственост. Наемите от тях трябваше да постъпват в специални училищни сметки предвидени в закона. Това доведе до множество конфликти между директорите на училища и кметовете. Такива примери има много. В Пловдивската областна управа от няколко години германски информатик изгражда компютърна система, която между другото включва и раздел с всички действащи в момента нормативи. Програмата е диалогична и дава съвети при запитване по сложни правни казуси. На семинар с представители на общините от цялата област хер Унгер с болка сподели, че именно този модул му създава най-големи главоболия. Причината - умният компютър отказва да разбере противоречията и абсурдите в българското законодателство и често програмата блокира. Народните избранници в парламента, обаче не са компютри и си законодателстват. Да му мислят компютрите.

Още един порок на законодателството, е повторяемостта - в различни закони се уреждат сходни материи. Например данъчните облекчения и задължения не са уредени изчерпателно в един-единствен закон както изисква нормалната логика. Напротив такива текстове са разхвърляни в закона за спорта, за местното самоуправление, за читалищата и т.н. Също законите за собствеността ЗС, ЗМСМА, ЗОС, ЗДС и други.

Законодателната дейност е персонализирана - тоест подчинена на лични, групови и корпоративни интереси. Достатъчно е да споменем поправката “Красимир Стойчев” в Наказателния кодекс предложена от младото депутатче Велислав Величков; изключването на фондациите и политическите партии от закона за мръсните пари; парламентарната дейност на Народното събрание по време на правителството на Беров изцяло в интерес на Мултигруп и обратно при правителството на Виденов законодателство изцяло срещу Мултигруп и т.н. Примерите са стотици. В самата конституция ВНС заложи долна граница от 40 г. и постоянно местожителство през последните 5 години в страната на кандидатите за президент. Защо беше направено това, го каза най-ясно Константин Тренчев: “ По-лесно щеше да им бъде да просто запишат, че Константин Тренчев и НВ Цар Симеон II не могат да се кандидатират за президенти.” Докторът тогава беше на 36г.

Друг много важен проблем - необвръзка на новите закони и нормативи с финансите и бюджета, а често и с административните структури и възможностите им. Например иначе добрия реституционен закон “Лучников” не беше подсигурен финансово от бюджета и до момента (август 1998г.) в областните управи няма специални отдели, които да се занимават с реституцията, нито пари за да се плаща на външни сътрудници. Така реституцията на практика е блокирана и закона не работи. Това довежда до масово недоволство и лавинообразно завеждане на съдебни дела срещу мълчаливите откази на областните управители да връщат имотите на хората. Губи се напразно енергия, време и нерви, а и немалко пари за съдебни разноски. Това не е изолиран случай. Масова практика поне досега беше правителството с постановления да увеличава заплатите на бюджетните служители. В същото време то не увеличава субсидиите за общините, които трябва да изпълняват тези постановления. Така кметовете се виждат в чудо откъде да намерят пари за да повишат заплати на учители, лекари, администрация при положение, че бюджета им е приет и не може да бъде увеличен. По-голям парадокс беше една наредба издадена от Министъра на образованието за учителските заплати, която противоречеше на постановлението на Министерския съвет за индексирането им. Софийската община и учителските синдикати се бяха хванали за гушите поради тези противоречащи си нормативи, а учителите бяха пред стачка. В същото време правителството гледаше безучастно, как други сърбат кашата забъркана от неговите министри. Такива примери са ежедневие.

Поднормативността е друг феномен на законодателството - приема се закон, чийто най-важни текстове препращат към поднормативи - правилници на Министерския съвет или наредби. (Това важи и за конституцията, чийто текстове препращат към няколко десетки закона, някои от които не са приети и досега.) Един пример - Закона за общинска собственост не можеше да заработи близо година, защото към него първо се чакаше ППЗОС приет от правителството след няколко месеца, след което Общинските съвети трябваше на основание на правилника да приемат още три свои наредби към закона. Така беше загубена цяла година. Това се повтаря почти с всеки закон, който чака правилник.

Особено неприятна характеристика на законодателството е абсурдната централизация на административната дейност. В стария вариант на Закона за народната просвета министърът беше работодател на директорите на училищата в цялата страна??! Това са над 5000 души, които се назначават, уволняват, пенсионират, ходят в отпуски и командировки и т.н. При всеки такъв случай се пише договор, допълнително споразумение или заповед в 4 екземпляра. Аз лично не мога да си представя как при всяко индексиране на заплатите, а доскоро това ставаше през два-три месеца министърът е подписвал по 20 000 допълнителни споразумения лично! Защото ЗНП изрично забраняваше на министъра да делегира функциите си на работодател на някой заместник министър или на началниците на 28-те си регионални инспектората в бившите окръзи. Да не говорим как министърът ще контролира дали 5000 директора спазват работното си време!!? Примерно директорите на някое училище в Ново село, Видинско или в Ахтопол, че дори и в Софийско. При Мими Виткова тази система беше разпростряна и върху трудовите договори на ръководителите на здравните заведения в цялата страна.

Друг пример е с Правилника за прилагане на Закона за ТСУ според, който Министърът ??! на регионалното развитие и благоустройството одобрява??! назначаването на общинските главни архитекти. Ами ако Бакърджиев не одобри избора на Софиянски? Или познава ли министърът главният архитект на община Дулово? И изобщо как може да са дава съгласие на 260 общини? Министърът ли ще е по-компетентен в преценката си на бюрото в кабинета си в София или кмета на място?

Горецитираните парадокси разкриват безсистемността на законодателството и от гледна точка на разкъсването на финансирането от управлението и контрола. Министърът назначава и контролира длъжностни лица, които разпореждат общински бюджетни пари. Съответно кметовете не могат да ги накажат, ако правят нарушения с финансите, за които по закон отговаря общината, а трябва да помолят министъра да уволни съответния училищен директор или медицински управител!!? Това разхвърляне на отговорността в крайна сметка води до безконтролност и неуправляемост на жизненоважни институции на обществото.

Още един порок на законодателството е субективно-разрешителният принцип заложен в него. Редица закони и нормативи възлагат на министри, кметове и други длъжностни лица разрешителни функции - издаване на лицензи и др. при абсолютно нерегламентирани условия и без фиксирани срокове. Това отваря огромни възможности за личностен административен произвол. Защо например министрите трябва да издават лицензите за търговия с метални отпадъци, търговия със зърно, застрахователна дейност, кметовете - за продажба на алкохол и цигари или да определят работното време на магазините - примерите са десетки. Всички тези дейности спокойно могат да минат на прост регистрационен режим, а администрацията само да контролира с проверки на място дали са спазени законовите изисквания. Особено скандален беше опитът да се лицензират доставчиците на Интернет, което става само в Китай, Северна Корея и Куба и срещна масиран отпор в България от страна на компютърните специалисти, фирми и издания и за съжаление само на две политически формации - ВМРО и след това и на "Гергьовден". Останалите гузно и неразбиращо мълчаха.

Друг дефект са прекалено многото и дублиращи се контролни органи заложени в законите. Имаме си вече и Сметна палата и ДФК, данъчни управления и финансова полиция, Консултативен съвет по национална сигурност при президента и такъв при премиера и т.н. Да отбележим, че тези институции припокриват функциите си и дори се блокират една друга. Например Сметната палата прави наказателни актове, но ги праща на ДФК за изпълнение. Финансовата полиция от своя страна ще изземе функциите на следствието и прокуратурата, президента ще воюва с премиера за съвета по сигурността и т.н. Това смесване на функции или изземване на правомощия може да се проследи на всички нива.

непостоянството на законодателството е един от най-противните му пороци. Някои закони имат между 40 и 80 корекции, допълнения и поправки. Честата променливост създава несигурност в обществото, фирмите и гражданите. Още повече, когато се приемат дори и данъчни утежнения със задна дата. Тази иначе честа практика е забранена от конституцията и от самия закон за нормативните актове. Въпреки всичко тя си процъфтява.

В резюме - законите ни са алогични, дори абсурдни, а законодателната дейност ирационална. Или другояче казано -основният принцип на законодателството ни е безпринципност-та. Дори и случайно да бъде създаден добър закон, администрацията просто не го изпълнява.

Напоследък в печата плахо се прокрадва една теза, за адвокатската корпорация (мафия), която с вечните си лобита в Народните събрания прокарва законодателство каквото е гореописаното. От него следват безкрайни съдебни дела на заинтересовани и ощетени страни и следователно безкрайни хонорари. Изводът е ясен и се натрапва от само себе си.

Друго възможно обяснение - прословутият пример с Търговския закон приет от ВНС. Имало е идея просто да бъде приет стария Търговски закон действал преди комунизма с леки осъвременявания. Но не - група юристи са искали обезателно да оставят името си в историята (може би като “отците основатели”), като създатели на закона и в резултат имаме сегашното недоносче.

Ако задълбочим анализа ще достигнем до откритието, че в самата конституция е заложена неуправляемост на държавата. Само няколко доказателства:

изключително силен и на практика безконтролен парламент (по-скоро Конвент).

абсолютно независима от никого съдебна власт, независимо и от нея самата следствие/??!/, а то уж е част от съдебната система?

избираем мажоритарно президент със мизерни правомощия;

изключително несигурно за мандата си правителство зависещо от милостта на малцинството кантар-топуз-депутати;

Друг пример - по силата на каква правна логика, президентът има право на помилване, след като това е намеса в дейността на съдебната власт?

практическа невъзможност за промяна на конституцията - 3/4 или 2/3 изискуем кворум в Парламента е само теоретично постижим;

невъзможност за свикване на Велико Народно Събрание;

неяснотата около въвеждането на военно и извънредно положение,

недефинираните правомощия на служебните кабинети и т.н. Списъкът може да заеме няколко страници.

Тези структурно-функционални абсурди, не са заложени случайно в конституцията. Всички знаем какво имаше за цел да направи (и го постигна) Великото Народно Събрание - да разбие държавното управление, за да може безнаказано да се разграби страната. Но самото ВНС е функция от установения през 1990г и действащ безотказно до днес модел на партийно политическа система.

УПРАВЛЕНСКАТА ПРАКТИКА

Това което става в България излиза даже от теоретичните принципи на демокрацията. “Бързата социална промяна през последното десетилетие, изразена включително и в серия кадрови въртележси, съпътстващи всяко ново правителство, за сетен път потвърди рецептата, че издигането в обществото, т.е постигането на успех в българския вариант, върви по теснолинейката на партийното съпричастие, корпоративния интерес, идеологическата кауза, зад която често са маскирани личностни или затворено общностни интереси. Този начин на личностно утвърждаване, няма нищо общо с модерните меритократични ценности на професионализма, чистото знание, доказаното умение.”(1) Реално в България се развиват следните опасни процеси:

1. Тотално сливане на партийни с държавни и икономически постове на персонален, структурен и функционален принцип. Лидерът на партията е и министър-председател. Вицепремиери, и министри са шефове на висши партийни структури. Депутатите от провинцията получават пълните права над даден град, регион или сфера - например образователните заведения, поземлените въпроси, държавните предприятия и еднолично решават кадровите и управленските въпроси в тях. Областните управители съчетават постовете си с ръководство на регионалните партийни организации. И т.н до най-ниските квартални нива. При все още преобладаващата държавна собственост министрите произволно и безконтролно сменят бордовете на директорите и управителите на всички държавни фирми. В тях се поставят партийни активисти, които често са едновременно с това и държавни или общински служители. Пример с дискутирания и в парламента Пловдивски областен управител, който е едновременно с това и общински съветник и председател на групата общински съветници на партията си, представител във висшето партийно ръководство, председател на градското и член на регионалното такова, член на борда на директорите на преуспяващо местно предприятие (неща изрично забранени с чл.69 ал.4 от ЗМСМА). Той стана известен с много показателния си отговор пред пловдивски журналисти “Ако партията реши ще напусна борда на директорите”. Следователно няма закон - има партия. Проблемът не е личностен, а принципен това е знак за системата, която в момента се установява. Получава се абсурдна концентрация и централизация на властта.

2. Подмяна на държавните и обществени институции и изземване на функциите им от съответните партийни структури. Никакъв законопроект не може да влезе в парламента, ако не се съгласува предварително във висшия партиен орган. Съответно работата и на Министерския съвет и по-важните държавни институции се предрешава на същото място. Тази схема са повтаря на регионално и на общинско ниво съответно с областните управители, общинските съветници и кметове и регионалните съвети на партията. Така националния изпълнителен съвет на партията командва парламент и правителство, регионалните съвети - областните управи, градските съвети - кметовете и общинските съвети. Партийните органи обезмислят държавните институции, ликвидират законността, и на практика суспендират тихомълком конституцията. Кадровия подбор е уродлив, но и схемата на налагането на кадрите на съответни постове подменя управлението с политиканстване. На практика всеки работодател е длъжен да назначи натрапените му от партийния орган хора при това на определени от партията постове. За екипен принцип, професионализъм, лична отговорност не става и дума. Как работят те и дали изобщо работят няма значение. Те се смятат за политкомисари прокарващи партийната линия, а не за служители на съответното звено, учреждение или предприятие. Работодателят не може и да ги освободи от длъжност, защото отново се намесва партийното ръководство с обвинения, че гони “наши хора”. За съжаление това блокира работата на общини, ведомства, учреждения и предприятия. Получава се изземване на функциите на съответния работодател. От друга страна му се налага с партийни решения, как точно да управлява, така, че вместо ръководител, той става кукла на конци. Най-пресният пример е с директорските конкурси за училищата в Русе, но така е и в Пловдив и в цялата страна. Началниците на регионалните инспекторати на МОН махат и слагат директори на училища уж с “конкурси” и по закон, а всъщност със списък от регионалния партиен съвет. Показателни са думите на арестувания партиен функционер в Русе, който обвинен в нелегална приватизация на фирма “Хлебна мая” си позволява да каже пред следователя думите: “Да дойде Иван Костов да ме пита как съм спечелил изборите за СДС в Русе.” Даже няма и елементарното уважително “господин” пред името на министър-председателя. Спечелването на изборите се счита за индулгенция при престъпление.

3. Преразпределение (разграбване) на националното богатство от властимеющите в посока на партийните каси и/или личните банкови сметки и джобове. Механизмите са много. Най-безобидният и законен е участието на партийни активисти в 4-5 /до 13/ директорски бордове на държавни и общински предприятия с което се осигурява приличен доход. Следва доброволното “спонсорство” или “реклама” на овладяните предприятия в посочените от ръководителите, респективно партията фондации, сдружения, спортни организации, лични джобове и др. Икономиката “вход-изход” от държавни към избрани частни фирми срещу комисионни си процъфтява от 1990г. насам и само се сменя цветът на фирмите.

Друг любим метод е подсещането на частните фирми, че “дарителството” и “рекламирането” ще ги избави от данъчни проверки и други подобни неприятности с властта. Или пък ще им осигури сделки или пазарни позиции. По безобиден начин за преразпределяне на капитала е работническо-мениджърската приватизация. Има и много други методи - стигащи до пряко разграбване, кражба, корупция при сделки и т.н.

Това, което дава основната причина за безпокойство е приликата на тези процеси с византийско-османската военно-феодална /или военно-ленна/ система. По принцип, както пише Петър Мутафчиев: “Византия бе класическата държава на монополите, привилегиите и протекционизма. И ние, които вече познаваме намесата на държавната власт в стопанския живот на обществото, не можем дори да си представим колко многостранна бе тая намеса там и как държавата се явяваше не само митничар, но и доставчик на сурови материали за индустрията, и на хранителни припаси за населението, търговец и индустриалец в едно и също време.”(2) Паралелът с България се набива на очи. И сега нашата държава е тотален монополист. Тя държи здраво властта, собствеността, привилегиите и монополите и няма никакво намерение да ги приватизира или децентрализира. Включително и в икономиката, където уж има приватизация. Защото с тях управляващите удостояват верните си служители и съпартийци за послушанието им. На партийните активисти се плаща с място в директорските бордове на държавните фирми. На финансиралите изборите частни фирми се плаща, като с фалшиви търгове им са дават повече бюджетни пари за по-малко свършена работа. И понеже в изборите много хора помагат, държавата трябва да има с какво да се отблагодари. Затова държавният стопански монопол си стои. Нашенските партийни талибани се доближават до съсловието на византийските прониари и турските спахии. Прониарите във Византия и спахиите в Турция по същия начин са получавали от императора /султана/ във владение земи, градове и села, пристанища, мелници, занаятчийски работилници заедно с хората живеещи и работещи в тях от чиято експлоатация са се издържали. В замяна дължат на владетеля преданост / подкрепа на партийни конгреси и конференции/ и участие във войните /сега изборите/. Когато владетелят се усъмни във верността им той просто им отнема владението и го дава на друг верен човек. Така цялата византийска/турска/ аристокрация виси във въздуха на благоволението на императора/султана/. Собствеността произтича от властта и изобщо не е гарантирана. За сметка на това, в периода на загниване на двете държави аристократите започват да заграбват държавната, а и частна собственост и владетелите не могат да им се противопоставят. “Защото като видя императорът ( Константин Багрянородни), че голяма алчност се проявява от страна на ненаситните архонти, които са се вмъкнали всред епархиите и селата, и от страна на подтисниците на нещастните бедни, както и че динатите придобиват имения чрез грабеж, предявявайки различни причини за постъпките си реши да им ги отнеме.”(3) Явно проблема с кражбите на своите хора си е съществувал и в средновековието. Започва и разрушаването на държавната машина. Империите на практика се разпокъсват от множеството обявили се за самостоятелни господари. Настава невъобразима анархия и междуособици. Този източен държавен модел не довежда в крайна сметка до нищо добро. И Византия и Османската империя винаги бяха символ на гниене, разложение и бавна смърт. И двете отидоха на бунището на историята, като не можаха да родят никакви положителни тенденции или перспективи за развитие.

На това повърхностно сравнение на сегашните с минали исторически процеси, някой може да възрази, че днес въпреки известни прилики необратимо се върви към частна собственост чрез макар и уродливата приватизация. Ако се абстрахираме от моралните измерения на процеса и погледнем в исторически план, раздържавяването макар и по този начин е полезно. В крайна сметка наличието на преобладаваща частна собственост е една от опорите на демокрацията . Но подобно нещо е познато и във Византия, чийто император Михаил VIII Палеолог започва да прави пронията от условна в безусловна собственост, тоест гарантира собствеността и на наследниците на верните си служители.(4) Така постъпва и султанът, който дава имота и на наследниците на починалия си спахия, ако те поемат службата на баща си. Нещо подобно става и сега чрез работническо-мениджърската приватизация. Лошото е, че чрез посочените по-горе процеси се формира партийно-държавна-икономическа олигархия от източен тип, а не средна класа, която по дефиниция е гръбнакът на гражданското общество и основен стожер на демокрацията. Олигархията има външните белези на елит, но не е такъв. Формираната в такава нездравословна среда върхушка ще управлява държавата и ще дава тон на обществените процеси десетилетия напред. България повтаря византийско-турския модел на политическа собственост, политическа икономика и политическа олигархия. Какви хора обаче стават олигарси? За да разберем, трябва да изследваме кадровите механизми на партията. Така се разбира и какво става в държавата. Главните причини при управлението на всички изредили се досега на държавното кормило партии да се развиват идентични процеси са три лумпенизацията на партиите, особено управляващите, партийно-политическата система и човешкият материал.

ЛУМПЕНИЗАЦИЯТА НА ПАРТИИТЕ

Следващите характеристики са резултат от наблюдения на политико-административната практика в периода 1990-1998г. в град Пловдив и региона, но съдейки по националния печат са валидни за цялата страна.

Процесът на лумпенизация на партията се активира особено след изборните им победи. В нея просперират и на практика заграбват властта посредствените и нереализирани социални и професионални аутсайдери. Те не блестят нито с образование, нито с професионална компетентност, нито с морални качества. Имат обаче остри лакти, партийно послушание, нагаждачество и изврътливост, което им гарантира кариерата. Те от своя страна издигат кадри във всички държавни, общински и стопански звена и учреждения като целенасочена подбират точно слабо образованите и некомпетентните и ги поставят на ключови постове. Кадърните се отстраняват безапелационно. Примерите са десетки - студентка по музика в борда на машиностроителен завод, медицинска сестра в Агенция за приватизация, секретарка среднистка в тютюнев комбинат, педагог в далекосъобщенията, стругар - началник отдел маркетинг в луксозен хотел, осъждан за корупция - заместник-министър, масажист - шеф на комисията по оръжейното производство. Печата ежедневно поднася подобни примери. Системата безотказно елиминира професионалистите и интелектуалците. Те са желани на митингите, барикадите и партийните събрания, но иначе са на борсата на труда. Документите на хора с по две висши образования, чужди езици, компютърни умения и куп специализации и квалификации просто прашасват в кадровите банки на партиите. Абсолютно безпринципна е и партийната кадрова политика в администрацията. Сменят се тотално всички ръководители във всички сфери на икономиката, администрацията, културата, образованието. Няма никакво значение дали са професионалисти, дали си разбират от работата и дали имат опит и квалификация за съответното място. Хората които се назначават на местата им са уж партийни активисти подбрани по някакви политически критерии. Но те често са без образование и ценз и дори не са били и членове на управляващата партия. Назначават се дори и криминално проявени лица. Следователно партийно-политически критерии в кадровата политика са най-малкото съмнителни. Най-често назначените са роднини или приятели на някого от властимеющите. Дали това ще се нарече с термина “кланова-патриархалност”на Огнян Минчев няма значение. Захари Стоянов е дал незаменимият термин “зетьо-шуре-баджанакизъм”. Точен термин дава и Патрик Кенън - той казва за политиците, следното: “средно положение между религиозното съсловие и престъпната групировка (бидейки част и от двете) заема политическото съсловие”(5).

Едно от добрите обяснения за тази лумпенизация е на Светлана Христова : “Защото и това също е отличителна черта на културата на полу-то - полуграмотният посредственик със самочуствието на човек, който не знае колко малко всъщност знае, подплатено от някаква (често платена) диплома и затвърдено в печеливша житейска стратегия, има свойството да се организира, в мрежи на подкрепа, съставени от себеподобни; в приятелски запивки, в партийни и всякакви други видове конкубинати, във взаимоизгодни натурално-разменни комбинации, при които няма услуга, която да не може да бъде заменена за друга - това са все защитните кръгове на посредствеността.”(6)

От друга страна в анализът на Огнян Минчев е застъпена тезата, че организираната синя партия е “единствен инструмент на властта” поради разбития държавен апарат и мафиотизиран пазар. Оттук следва и одобрението на “трансформацията на партията в държавен апарат”.(7) Всъщност той не открива топлата вода. Така беше и при управлението на Владимир Илич, Йосиф Висарионович, Тодор Живков, та чак до Жан Виденов. При това мотивите бяха същите. Видяхме докъде се стигна.

Дори на теория (освен в тази на Владимир Илич) инструмент на властта не може да бъде никаква партия. “С партия се идва на власт, но с партия не се управлява” - тази стара максима си важи и за сегашното време. За управлението на държавата си има институции и добри или лоши, с реформа или без те са законовите лостове. Използването на партия като инструмент на властта, независимо от мотивите води до тоталитарни рецидиви, руши основният фундамент на демокрацията - правовата държава и съсипва гражданското общество. Като резултат имаме опартизаняване и политизация на управлението вкл. на неполитически сфери, като, икономика, култура и образование. Иначе е нормално всяка партия спечелила изборите да управлява със свои хора назначени на ключови длъжности. Партията може да ги подбере и предложи, друг е въпросът по какви механизми и какви точно хора. Това което става в момента благодарение на управляващите партии и партизанщината е овладяване на обществените върхове от утайката на обществото.

ПАРТИЙНО-ПОЛИТИЧЕСКИЯТ МОДЕЛ

Причините за тези нерадостни явления отчасти се коренят в заложения от 1990г. партийно-политически модел. Не знам защо никой досега не е обърнал внимание на конституционната забрана непартийни организации и сдружения да се занимават с политика и да участват в избори. Така партиите като специфични политически субекти получават привилегирован статут. Но не всички партии, а само участващите във властта. Избирателната система изцяло ги обслужва. Според избирателните закони партиите представени в парламента имат привилегии пред извънпарламентарните - имат много повече рекламно, телевизионно и радио време, САМО ТЕ формират избирателните комисии (което е пълен абсурд, но си действа от 1990г насам), само те имаха право на цветни бюлетини при първите няколко избора и т.н. Всички тези неравнопоставености, а ако добавим и щедрото финансиране и лансиране, а защо не и създаване и отглеждане на удобната опозиция от управляващата партия през 1989-90г. на практика закрепиха един олигархичен партийно-политически модел. Той си действа безотказно и досега. Сърцевината му е пропорционалната избирателна система, при, която депутатите, и общинските съветници се назначават на практика от партиите при подреждането на листите, а пускането на бюлетините от избирателите само ги легитимира. Така партиите бетонират позициите си, отглеждат послушници и лакеи и отстраняват ефикасно всеки, който е дръзнал да бъде личност и да има собствено мнение. Затова именно дори половинчатият мажоритарен модел на първите избори през 1990г. за ВНС беше отменен и заменен още през 1991г. с пропорционален, а и в момента управляващите се опитват да забранят и последните мажоритарни избори - за кметове, като ги направят избираеми от общинските съветници, които са назначават от партиите чрез “пропорционални избори”. При такава система се губи връзката избирател-избранник, управлениците стават безотговорни към народа и слушкат само предложилата ги партия. Дори ако се провалят в дейността си партията-майка пак ще ги направи депутати, като вместо в София ги сложи водачи на партийната избирателна листа примерно в Силистра.

ЧОВЕШКИЯТ МАТЕРИАЛ

За съжаление човешкият материал е в основата на разрушителните процеси. Може би ще прозвучи малко изненадващо, но според мен корените на гореизложените проблеми се намират в няколко черти от националния манталитет:

- Кражбата като национална черта. Имаше една поговорка “Да няма ден без принос”. Шопът, ако не е прибрал нещо чуждо през целия ден, вечерта грабва една шепа пръст от двора на съседа и я прехвърля в своя двор. Коментарът е излишен.

Да нека си го кажем направо - всички ние сме свикнали да живеем, като крадем държавата, работодателя си, общината, ближния си. От държавата крадем като получаваме социални помощи, а имаме 100 декара земеделска земя. От работодателя си крадем най-малкото работно време. Пием кафе, бягаме за да гледаме мача, решаваме кръстословици и флиртуваме с колежките. Но не вършим това за което са ни е наели и ни плащат. В по-тежкия вариант използваме струга, компютъра, шевната машина за да си правим частпром. Крадем и информацията и клиентите на шефа си и после с тях си правим частна фирма. Ставаме му конкуренти. Крадем и общината. Складираме на тротоара пред празния си двор дърва, пясък, амбалаж. Но не плащаме тротоарната такса на общината. После се сърдим на кмета, че не ни оправя улиците. Той пък се оправдава, че няма пари.

Ближния си крадем като му прехвърляме да свърши нашата работа в службата, а ние отиваме с шефа на риболов. Той я върши, иначе ще изхвръкне. Друг начин - заемаме длъжността началник управление “Информационни технологии”, а образованието ни е малко под основното - професионално-техническо, по-точно стругар. Ръководим висшисти завършили “Информатика” - специализирали в западни престижни фирми, които имат собствени разработки. Те вършат работата в управлението, ние получаваме голямата заплата.

Работещите в НЕК, В и К, Далекосъобщенията, ”Булгаргаз”, “Нефтохим” и прочие привилегировани монополни отрасли получават средни заплати между 750 000 и 1 800 000 лв месечно. В същото време фирмите им са на загуба, получават дотации от държавата, дължат милиарди за данъци и такси, а спонсорират партии и фондации, спорта или телевизионни предавания. Това си е кражба. Всички те крадат нас - останалите нещастни данъкоплатци. Писал го е още Арнълд Тойнби: “...фактически хората, които могат да получат по-високи надници и тези които могат да искат по-високи цени за произведенията си ограбват другите хора, които не могат да правят това. ... Така, че онази част от обществото която не може ефикасно да стачкува, е ограбвана от другата част, която може. ... Инфлацията не е неизбежна икономическа болест. Тя е резултат от боричкането за парчета от баницата между тези членове от обществото, които имат власт да оказват натиск за да увеличат заплащането си.”(8)

- Мързелът като национална специфика. “Не отлагай днешната работа за утре, ако можеш да я отложиш за другиден”. И още “Учи за да не работиш” - учат децата от малки. Ами че учението е най-тежкия труд. Щом няма да работим, ние и не учим. Но за да може детето да влезе в университета се търсят връзки с ректори, декани, проверяващи и изпитващи. Разгеле, че вече има и платено обучение. Така се влиза, така се и завършва. Изпитите се вземат с подаръци и услуги за преподавателите. Общо казано връзки и далавери за да не учим, а като вземем дипломата и да не работим. Оттам кариера в партията, а после в администрацията и политиката. Само и само да не се работи. Даже и който не е успял по този път гледа да не работи в завода, на полето, в офиса. (вж по-горе кражбата) Ако изобщо се работи, работи се мързеливо, с клинчене, бавно и некачествено. Затова нашите ябълки докарани от село на 18 км от града са по-скъпи от бананите внасяни от Еквадор отдалечен на 18 000 км. Затова не си купуваме телевизор “Велико Търново”, а “SONY”. Затова и предпочитаме да отидем на гръцкото егейско крайбрежие, но не и на нашето Черноморие. Иначе заплатите си ги вземаме редовно и протестираме, че са ниски.

- Безотговорност - българинът не поема отговорност за собствените си постъпки. Той не търси проблемите в себе си, а обвинява другите за неблагополучията си. Ние никога не анализираме честно грешките си, а винаги прехвърляме отговорността на времето, тежкото наследство на капитализма (комунизма), заговорът на вътрешните и външните врагове, международния империализъм, футболните съдии, вражеските страни, съседите, правителството и т.н. Да вземем сегашната земеделска кампания. Девет години правителствата бяха обвинявани в административен монополизъм, командна икономика, задушаване на частната инициатива, а първото правителство, което премахна всякакви ограничания и бариери пред пазарните отношения на село сега получи упреци, че няма защитни изкупни цени, че допуска чужд конкурентен внос на земеделска продукция, че закопава частния земеделец. И то отстъпи за пореден път с идиотската идея да изкупува за 14 000 000 000 лв. залежала, скъпа и неконкурентноспособна продукция. И все пак това е по-малкото зло пред селските бунтове или фиксираните държавни цени.

- Дезорганизация - особено важна черта от характера ни.

“ - Ало управление “Пътища” ли е? Асфалтирахте ли вече булевард “Тракия?

- Да! Защо?

- Ами да започваме да разкопаваме за новия тръбопровод!”

“Времето пари не чини”. Типично за климатичните ни особености. Доказателство, че дезорганизацията ни е вродена черта. Сравни го с американското “Времето е пари”.

“Защо да е просто като може да е сложно?”. Защо трябва фирмата ни да има отделен данъчен номер, осигурителен номер, Булстат и редица други номера. Защо не е само един единствен номер? (разгеле вече го правят - Булстат ще важи навсякъде) Иначе друго си е да се редиш на три опашки, да получаваш три отделни картончета, и да попълваш три отделни формуляра. А не може ли Булстат да изпрати служебно дадения ти номер в Данъчното и в НОИ? Може, но това е въпрос на организация. Само това да беше? Медицинският скенер е много скъп инструмент. На запад се купува един и се работи 24 часа в денонощието с него. В Пловдив има три в различните здравни заведения. Те обаче работят по 8 часа на ден. Другото време не е ли загубено? А трябваше ли да се купуват три? Не можеше ли един скенер да работи 24 часа, а да спестим парите от другите два и да купим и ехограф и рентген? Или да повишим заплатите на лекарите със спестените пари? Въпрос на организация.

- Управленско неумение. Пословична наша черта. Българинът не умее да управлява. За него “Политиката е най-голямата курва”, “И едните и другите са маскари”. Но да оставим политиците, те по дефиниция са некомпетентни. Не могат да управляват и министрите, и кметовете, и директорите на училища, и шефовете на фирми. Те или стават дребнави тирани, или партийни послушници, или корумпирани крадци или карикатурни шушумиги командвани от подчинените си. Добрият ръководител на каквото и да е ниво може да се намери много по-трудно отколкото да улучиш джакпота от тотото. И най-лошото е, че тези хора не се ценят, не се търсят, толерират и не им се дава път. Напротив те се смачкват и унищожават, ако са по-умни просто емигрират докато е време. Както беше писал на времето Петър Мутафчиев, че когато българите имали някой изявен и достоен човек го обесвали за да го изпратят при Тангра да му служи...

- Неграмотността. И в буквалния и в преносния смисъл. Да, ние сме втори по интелект в света след евреите по данни на “MENSA”. Но имаме вече голям процент неграмотни българчета, образователната ни система бълва полуобразовани полуспециалисти, а всеки българин има отчайваща писмена култура. Накарайте, кой да е ваш познат да напише елементарна молба за каквото и да е. Или да попълни данъчната си или имотна декларация. Защо да се смеем на кандидат-студентските бисери, та те са само върха на айсберга. Българинът като цяло има сериозни проблеми да изложи свързана мисъл в писмен вид. И това не е само резултат от образователната система. Това е и тип култура.

- Ориентализъм. Няма защо да го крием - изводът е, че сме си ориенталци в мисленето и поведението. Вместо да се европеизираме правим имитация. Имаме банки, но те не дават кредити. Университетите не образоват и не правят наука. Те само имитират дипломи, които на Запад не важат. Прокуратурата и съда имитират борба с престъпността, но пускат престъпниците на свобода. Централната банка не контролира финансовата система и под носа й разцъфтяха пирамиди, а подопечните банки бяха окрадени. Училищата имитират обучение. Общините не обслужват гражданите си. Имаме фалшиви институции, те просто не изпълняват функциите си, а имитират дейност.(9)

Да, средиземноморските народи са по-малко работливи, поради климата си. Испанци и португалци не се трудят колкото германци и шведи. Френската бюрокрация е сравнима с нашата. Италианците са прочути с дезорганизираността и анархията си. А самите гърци показват в филмите си удивлението на посетител във фирма, който виждайки някой служител усърдно залегнал над компютъра си възкликва: “Я! За пръв път виждам гърци да работят??! Северните французи осмиват южните си събратя. Северна Италия иска да се отцепи, за да престане да издържа мързеливия и мафиотизиран юг. Но де да бяхме като западноевропейските южняци! Ние обаче сме взели и турско-арабският пословичен мързел. Само, че нямаме арабския петрол да ни издържа. Все пак 5-те века османско господство не ни развалиха докрай. И до днес в Турция мразят сънародниците си - изселници от България. Те са по-учени и работливи и бързо забогатяват в новата си Родина за разлика от анадолците. Родени в България и живеейки с нас са взели нещо хубаво. Но това доказва, колко е зле Турция, а не колко е добре България. От съветската хегемония сме взели безумната вдаденост и сляпа вяра във всякакви “изми” и други опасни утопии.

От исляма сме си харесали и фатализма, изразите “Ти ли ще оправиш света”, “Тъй е било и тъй ще си бъде”. Станали сме примиренци със съдбата, статични сме и имаме вродено нежелание за промяна. Трябваха ни 7 години, за да излезем през 1997г. на улиците и площадите и то само защото нямаше хляб, а доларът стана 3000 лв. Тоест, когато ножът опря до кокала.

От турското съжителство взехме още и корупцията. Далаверата стана начин на живот. Ако си прочетем внимателно историята, ще видим, че заловените хайдути, въстанници и комити, тези отявлени врагове на турската държава, често пъти спасяваха кожата си, ако роднините им донесяха определен брой жълтици на заптиетата, кадиите и каймакамите. Така се откупуваха и въстанали селища даже и през Априлското въстание. Тоест турците продаваха държавните си интереси чрез корупцията. Жалко е, че това не си отиде в историята заедно с турското робство, а явно се е превърна в обществено норма и в нашата собствена държава. Още по-жалко е че се намериха в края на ХХ век извинители на корупцията, които твърдят, че тя имала и положителни ефекти за изостанала страна като нашата. Най-малкото създавала някакъв ”ред”, движела развитието и подобрявала живота на нископлатени категории служители. Те обаче пропускат следните й “положителни ефекти”:

Развращаване на обществото и разрушаване на моралните му устои. Особено на младото поколение. Вместо здраво учение - купуване на фалшива диплома, вместо усилен труд, синекурна длъжност в излишна структура. Вместо явяване на конкурси - търсене на връзки, вместо здравословна конкуренция, взривяване на магазина на съперника. Така се деформира обществения морал и се отблъскват младите, честните и професионалистите - точно тези, които биха могли да изведат България от кризата. Създава се уродлива обществена атмосфера от ориенталско - латино -американски тип.

Ликвидация на правовата държава. По-точно тя не може да се създаде. Грубо беззаконие на всички нива - само управляващите стоят над законите. Партийните интереси изместват националните и държавните. Личните користни амбиции, подменят обществените интереси.

Разхищение на ресурси. Вместо в производителен и творчески труд, човек губи време, нерви и пари за да реши елементарен проблем. Енергията се разпилява в преодоляване на препятствията, които сами си създаваме. Вместо да подобри работата, ефективностт и конкурентноспособността на фирмата си, бизнесменът губи тройно повече време, пари и усилия, като търси начини да подкупи кмета и министъра за да може да върши работата си спокойно.

Загуба на ефективност в целия обществен сектор. Корупцията поставя на ключови административни постове некадърници, толерира неефективните фирми с фалшиви търгове, и субсидии, възпроизвежда обществено вредни отношения като монополизъм, престъпност и анархия.

Разпад на административните институции. Държавните учреждения или не работят или работят зле и главно за себе си, но не и за гражданите, които уж трябва да обслужват. Административни, стопански, управленски и културни провали на всички нива. Административните органи се превръщат в опасност за обществото.

Мафиотизация на държавата. Струва ми се, че даваната за пример от западните наблюдатели Русия, вече изостава далече зад нас. У нас наблюдаваме - мафиотизиране на държавата, обществото и мисленето. Какво друго е мафията, освен роднински клан овладял огромни капитали по незаконен начин и защитаващ ги с криминални престъпления, корупция и проникване във властта. Съпругът е министър-председател, съпругата - председател на фондация. Кой бизнесмен ще й откаже спонсорство? И после спонсорът дали няма да вземе държавна поръчка без търг? Това се повтаря по партийна линия и на долните нива. Съпругата на областния управител или кмета е голям шеф в културата или в ръководството на местна, радио, телевизия или вестник. Така роднинските кланове обхващат всички сектори като октоподи. Само че на Запад това става отдолу нагоре, а у нас отгоре-надолу. В България държавната власт всъщност е мафията и затова битката с нея е толкова трудна. Независимо от разликите в протичането на процеса в България и Сицилия - резултатът ще е същият. Прав е премиерът като казва, че България се движи към италианския модел. Само, че бих доуточнил, - към най-южния й - Сицилианския модел. Неслучайно “Ломбардската лига” иска да отцепи Северна Италия, за да я спаси от юга докато още може.

Криминализация на обществото. Потъпкването на закона, нарушението, корупцията и далаверата се превръщат в норма на поведение, в начин на живот. Криминализират се всички възможни обществени сфери и отношения. Малцината, които не го възприемат са обявени за “ахмаци” или ги смачкват.

Тотален упадък. Измеренията му се наблюдават и в икономиката, и в културата и в политиката и в морала и в духовността. Може да се докаже и статистически дори и в демографските процеси.

В крайна сметка чуждите европейски държави ще ни отпишат и с право. Присъединяването ни към Европа ще се превърне в поредната социално-политическа и психологическа утопия.

ИЗХОДЪТ

Проблемите на България всъщност са два: ориенталски манталитет и лошо управление. Естествено манталитетът ще избира винаги ориенталско управление. Управлението ще увековечава манталитета. Големият въпрос е ще може ли управлението да изкорени без остатък този манталитет, който го е избрал или ориентализмът да избере европейски управници? Или ще може ли барон Мюнхаузен затъвайки в блатото да се хване за косата и да се самоизвади на брега?

През 1989 - 1997г. българското общество беше изправено пред съдбоносен избор. Той щеше да предопредели бъдещето ни за десетилетия напред. Херберт Маркузе пише: “ Начинът по който обществото организира живота на своите членове включва първоначален избор между историческите алтернативи, които са детерминирани от унаследеното равнище на материалната и интелектуалната култура. Самият избор е резултат от действието на господстващи интереси и предполага специфични начини на трансформиране и използване на човека и природата и отхвърля други. Той е само един проект за реализация сред другите подобни. Но щом проектът започне да работи в основните институции и отношения, той се стреми да стане изключителен и да определя развитието на обществото като цяло.”(10)

При 167г. Византийско иго, 482г. турско робство и 45г. съветска хегемония изборът беше предопределен. Ние си го направихме и сега берем плодовете му. Това е много тъжно и дори обидно, защото през средните векове българите и страната ни са били съвсем други. България е била обширна, богата и свободна държава, с ниски данъци и железен, но справедлив ред. Тя е имала сурово защитавана частна собственост (да си спомним законите на канасюбиги Крум Страшний) и здрава държавна власт. Най-важното - изключително ниски данъци. Аристокрацията й е била отворено съсловие в което се влиза с доблест и умение и се излиза със смърт при национално предателство. Резултатът е благоденствие и доброволно присъединяване на народите към държавата ни. Когато цар Иван Асен II разбива в 1230г. при Клокотница войските на Тодор Комнин и тръгва през Беломорието и Македония всички градове без сражения отварят портите си. Дори и чисто византийски земи се присъединяват доброволно към България. Арабският пратеник Ибн Фадлан казва на владетеля на Волжско-Камска България: “Държавата ти е обширна, паричните ти средства в изобилие, доходите ти са многобройни.”(11) Ето каква е била България и при разумното и справедливо управление и ниските данъци на цар Симеон Велики и сина му цар Петър според “Българската апокрифна летопис”: “ И тогава, когато царуваше цар Симеон, той вземаше данък от своята земя от всяка област от своето царство: едно повесмо (прежда), и лъжица масло, и яйце на година. Това бе неговият данък от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при цар Симеон. ... Тогава прочее в дните на светия Петър, царя български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино, и вреше и кипеше от всяко Божие дарование, и нямаше скъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по изволение Божие.”(12) Значи, когато има здрава държава установила справедлив ред, ясни правила на частна собственост и ниски данъци се живее добре.

Но какво да правим сега? Да чакаме спасението отвън?

Ако чакаме климатът да ни поевропейчи, то той трябва да стане доста по-студен. Последните жеги обаче работят в обратна посока. Не можем да преместим и България на север.

Руснаците? - 45 години ни спасяваха! Американците? - Колкото европеизираха Турция и Гърция с 44 годишната си безрезервна военна, политическа и финансова подкрепа. Европа? - Тя не ни иска докато сами не се оправим.

Изходът трудно може да се посочи, но лесно може да се каже без какво няма да се оправим. Няма да станем европейци по култура, манталитет и жизнен стандарт ако нямаме:

- тотална частна собственост, разпределена плавно в преобладаващата средна класа, голям брой дребни собственици и малък брой едри. При това основната част от общественото богатство да бъде в ръцете на средната класа. Това може да стане при ликвидиране на държавната собственост главно чрез търгове и масова приватизация. Въпреки дефектите й последната дава шансове на хора, които иначе нямат такива в нормалните икономически условия. Другият важен механизъм е пълната реституция на имоти, предприятия и земи.

- демонополизация на държавния и частния сектор. Разбиване на монопола установен в законодателството, административната практика и стопанските отношения. Разпродажба на НЕК, “Нефтохим”, “Булгаргаз”, фирмите на “В и К” и останалите социалистически мастодонти - монополисти. Намаляване на данъците, повишаване на събираемостта им, увеличаване на бюджетните заплати и безпощадна война с корупцията.

- децентрализация на останалата държавна недвижима собственост и сграден фонд чрез прехвърлянето й на общините и обществени организации и структури, като спортни клубове, читалища, опери, театри и музеи.

- правова държава - върховенство на закона. Разбиване на управленската мафия и показни съдебни процеси с ефективни присъди. Борба за укрепване на институциите и изкореняване на субективизма от тях. Закон за несменяемост на държавния служител. Залагане в закона на императивни изисквания за образование, квалификация и ценз и безкомпромисно отстраняване от управленския апарат на неотговарящите на изискванията лица. Опростяване на законодателството и административните процедури.

- тотална публичност на управлението. Закон за информацията забраняващ цензурата и служебната тайна и даващ право на медиите да изнасят всички факти. Институциите да дават всякаква информация под заплахата на наказателна отговорност.

- разбиване на досегашния двуполюсен партийно-политически модел и смяна на политическата система - пълна мажоритарност на всички избори - за общински съветници, кметове и депутати. Мандатност в управлението. Конституционна и законова забрана за пропорционални избори, промяна на избирателните закони. Изборите да се провеждат от непартийни избирателни комисии излъчени от състава на независимата съдебна власт, както е било преди 1944г., а не попълвани с партийни квоти, както е досегашната система. Равноправие на парламентарните с извънпарламентарните партии в достъпа им до материална база, финансиране и медийно време.

- разгромяване на юридическата мафиотщина. Достатъчно е да се промени закона за адвокатурата в която да се забрани на съдии, прокурори, следователи и полицаи, които са освободени дисциплинарно от длъжностите си да стават адвокати. Допълване на принципа на несменяемост на магистратите с контрол и отговорност за делата им.

- реформа на образователната система. Повишаване на изискванията, въвеждане на тестове и жестоки конкурсни изпити за всяко ниво на обучение.

- връщане на емигрантите от чужбина чрез данъчни и други законови привилегии. Тяхните, капитали, опит и най-важното култура са жизнено необходими в България.

- привличане на западни експерти, служители и ръководители на работа в държавната администрация. Толериране на западните фирми и корпорации, които налагат нов стил на работа в българските си филиали.

- Християнска етика. Реформа на православната църква. Активна проповед на християнските ценности, вероучение в училищата. Изчистване на обществения морал. Създаване на здравословна обществена атмосфера.

Кой трябва да направи всичко това? Кой, ако не ние? Кога, ако не сега? Къде, ако не в България?

Е, има и друг начин. Когато първите български владетели - княз Александър Батемберг и после цар Фердинанд след 1878г. дойдоха от Запад в новата си Родина, те си доведоха и министрите, и офицерите, и професорите, и чиновниците, и архитектите, и градинарите, и слугите. Привлекоха и много обикновени хора от Западна Европа. Затова и досега се гордеем с театъра на Шафранек, с българската история написана от Константин Иречек и с генералния градоустройствен план на Пловдив направен от Йосиф Шнитер, който е в сила и досега.

Затова и досега е в сила и продължава да действа успешно големият заговор целящ да не допусне завръщането на българския Цар Симеон ІІ на законния му български престол. Защото има много заинтересовани разграбването на България да продължава вечно. Но нека тези господа знаят, че нищо на тази земя не е вечно. Вечен е само Бог.

Александър Долев