Имах възможността да разбера, че изследването и изучаването на властовите релации в книгата “Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин” от А. Константинов е важно за ученици, студенти и учители. Основанията, чрез които ще се опитам да убедя и други читатели, които искат да открият и утвърдят демократичното в България, че това е може би така, са следните:

       I. 1. В полето на литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” съществува твърдението, че станалото в България след 1989 г. може да бъде определено с отдавна познатия термин “ганьовщина”. Написаното ни насочва към няколко сериозни проблема:

       1.1. Лингвистичен: Възможно е след употребата на един и същ език за явления, които си приличат да се предизвика повторение (завръщане) на първите, не само защото “езикът ни говори” (Хайдегер) и определя действията ни (Лосев), а и защото споменатата употреба е последица от: а). неосъществена индивидуалистична култура в България и оттук - все не станалото българско общество през всичките години и събития от Освобождението до наши дни, доколкото само осъзнатия Аз може да се освободи от “колективно несъзнаваното” (Юнг), да развие и осъществи “навън” иманентното си обществено чувство (Бергсон), за да открие чрез езика Другия (Цв. Тодоров), а това означава и да употреби език, който търси Другото, както и смисъла на демократичното; б). неразбирането, че “причината”, т. е. “автентичният” Бай Ганю е всъщност “последица” от един мисловен процес, който циклистки се самозатваря в неразрешимата релация между мислимото, което мислим и приликата, която “външно” ни натрапват чужди мисли, т. е.употребата на термина “ганьовщина” означава точно този процес и неизбежно поражда повторението (завръщане) 2; и в) непостигнат при все множеството критически опити след издаването на “Бай Ганю. Невероятни...” метод 3 за разбиране и изучаване на Алековия текст, доколкото и употребата на термина “ганьовщина” е по същество архетипна и представя обсъждания текст като образ на нещо станало тогава и възможно сега, употреба, която се опитва да смени една доскорошна философия и естетика, чиято образна система пораждаше твърдението, че станалото тогава е невъзможно сега и така поддържаше жив колективния революционен дух на “порядъчните” (Фр. Ницше) хора;

       1.2. Социално-политически: Употребата на термина “ганьовщина” като че ли издава повече презрително - морално отчуждение, отколкото желание да се разбере какво точно означава въпросния термин, а това може да породи следните социално-политически последици: а). повторение на “дясната” опозиция култура - държава (Фр. Ницше), която не само би преутвърдила своя “надвремеви” характер, което е по-малкия проблем, но оставя държавата, т. е. властта сама на себе си и оттук - демократичното става държавна работа, а “културата” получава статут на коректив с привидна алтернативност и вътрешно присъщо съгласие с властта; б) такава употреба на термина “ганьовщина” или казано с други думи, този начин на представяне на позицията “погнуса” (Сартр) от “ганьовщината”, осъзнато или не, практически потвърждава съществен елемент от структурата на властовия модел според Алековата книга, а именно маргинализацията на знанието и екзистенциалната човешка насоченост, основани върху принципа “без другия аз съм немислим” (Ясперс); в). презрението (срама) от “ганьовщината” по същество репрезентира идеологически хибрид: от една страна, съхранява принадлежността към “дясното мислене, доколкото “бягството” от “ганьовщината” е възможен отказ от “левия” постулат, съпроводен с революционно и социално хленчене, което по-късно прераства в анихилация на Другостта, а именно “знаем как трябва да бъде устроен света, както и опита да се забрави описаното от Алековия текст, доколкото спомена е категория от “лявото” идеологическо мислене (Маркузе), потвърждава началното съждение, но от друга - не разбира, че става дума за властови модел, който, по всяка вероятност, е запомнен чрез езика и отказа от философска и екзистенциална адекватност практически освобождава пространство за “леви” интерпретации и решения, и г). никак не е без значение реанимацията на теоретичния проблем утопично или не е мисловно-моралното оттласкване от “ганьовщината” 4;

       1.3. Философски: Твърде въэможно е “ганьовщината” да не е изразима и разбираема в категорията повторение (завръщане), защото и за периода 1944-1989 г. същетвува текст, който представя т. нар. комунистическо управление като “байганьовско”5, т.е. за цялото “време” след Освобождението до наши дни е приложим обсъждания термин.

       Разбира се, читателите добре знаят, че марксистката литературна критика в периода 1944 - 1989 г. категорично твърдеше, че “ новата” българска политическа и социална реалност е скъсала завинаги с “байганьовщината”. На пръв поглед обаче е странно защо в последната година от посочения период основният негов метод, диалектическият, заяви, че Бай Ганю е “необходим”6. Възможните отговори като че ли са: а) диалектическият метод косвено признава провала си; б) оттук - се възвестява края на комунистическата власт; в) признава се “вечността” на Бай Ганю и се залага в ставащото в България циклисткият модел на “примитива”; и г) “Необходимостта” измества отговорността и свободата, а това е един от зловещите рационални и словесни похвати на “ганьовската” власт.

       Така или иначе в очертания контекст се съдържа твърде важно предположение: възможно е властовия модел “Бай Ганю” да е надвремеви.

       Важно е да се подчертае, че евентуалното доказване на горното предположение, независимо от значимостта, не следва да получава самоцелна теоретична насоченост: от една страна, при доказване се отстранява възможността “лявото” мислене да “решава” проблемите свързани с Бай Ганю и “ганьвщината” и оттук - важната политическа и социална последица, че по този път следва да се сложи край на революционното мислене и практика, което практически, освен дехуманизиращата си насоченост, има циклистки характер (М. Елиаде) и възпроизвежда варианта “господар-роб”, но от друга - изпитанията пред “дясното” мислене никак не са малко: подчертаната вече на няколко пъти релация между образ и модел на “ганьовщината”, проблема свързан с релацията език - езикът на Другия; този за практическата роля на човека на правилата и ценностите в обществото в опозиция на разбирането, че властта произлиза от себе си и оттук - отговорността пред казаното, написаното, разпространено и т. н. слово;

       1.4. Естетически: Обсъжданата употреба на термина “ганьовщина”, особено в частта национално определена идентификация, не отстранява дългогодишната езикова практика да назоваваме лица от реалния живот с “байганьовци”, казано по друг начин постоянно да преобръщаме с главата надолу марксистката естетика и критика, която от Д. Благоев насам, особено в периода 1944-1989 г., твърдеше, че преди текста на Щастливеца в “действителността”, задължително “грозна”, са съществували реални субекти, които А. Константинов познавал, изучавал и т. н., за да ги обобщи в образа на Бай Ганю, оттук - теоретичният култ към прототипите и тъй като извън езика тяхното съществуване не може да бъде доказано, критиката на “ганьовщината” получава статут на спомен (запомняне), т. е. формира се друг език, на емоционалната памет и количеството при-помняния, чиято крайна цел е властта и унищожението на онова, което е назовано като “байганьовщина”, а днес - да създаваме субекти след текста върху основата на някаква прилика с героя, т. е. да продължим да “байганьосваме” (Ж. Иванов).

       Не по-малко значим е въпросът за мъчителната само-идентификация чрез Бай Ганю.7

       Алтернативата на горното се съдържа в проблема как фикцията поражда реалност, но, разбира се, всеки опит да се подценява очертаната опозиция неизбежно ще доведе до утвърждаване на доминиращата роля на идентификацията;

       1.5. Психологически: Описаният накратко процес на идентификация е болестен, защото: а) назоваването на конкретни хора като “ганювци”, както и на “нацията” като цяло, е по същество изземване ролята на Бога8; т. е. самото пре-именуване анихилира Бога и отстранява практическата стойност на църквата и семейството, а по този път се стига до политиката и властта9. б) Бог дарява нещата с имена, за да общуват помежду си в различие и свързаност, докато “земното” пре-именуване заличава идентичността на Другия и скрито стимулира “колективно несъзнаваното”; в) казаното по-горе ни довежда до “необходимия” Бай Ганю, защото именуването на другите като “ганювци” запазва възможността “ние” да съхраним собствените си имена; и, г). всичко това не отстранява възможността “байганьосването” да е проекция на собствения прикрит, а не неосъзнат Аз.

       Написаното по-горе, според мен, функционира върху архетипната опозиция “Светец - Дявол”, доколкото същата изразява в кратка форма един от основните постулати на литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” свързан с релацията “автор - герой”. Въпросът не е в това, че посочената архаична символика все пак ни показва нещо вярно, а именно, че поражда обществени разрушения, смърт (напоследък се забелязват тенденции убийството на А. Константинов да се обяснява именно чрез тази символика) и т. н., нито в това, че предпоставя диалектическата опозиция “необходим - променим” (всъщност посоченото отношение е корелативно), а до това, че се подценява възможността властта да захранва себе си със символика и така да се преутвърждава.10

       1.6. Правен: Възможно е написаното дотук да се обяснява с надеждата, че законът ще победи “ганьовщината”11, т. е. срещаме теорията на юристите за властта, според която законите, респ. институциите и въобще институционалния живот, основан върху утвърдената и взаимно ограничена помежду им власт, ще демократизират държавата и обществото12, т. е. ще бъде отстранена “ганьовщината”.

       1.7. Исторически: Употребата на термина “ганьовщина” в синтактична обвързаност с “нация” показва неразбиране на властовия модел “Бай Ганю”, защото съществен елемент от структурата му е деленето на наши и ваши , т. е. терминът нация има напълно условен характер в този контекст. (На друго място в книгата вече посочих раждането на компенсаторния национализъм.)13

       Същото основание може да се приложи и към един от важните въпроси на литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...”, а именно “Национален или социален герой е Бай Ганю?”, т. е. посоченият въпрос очевидно е безсмислен.14

                                           *

                                    *             *

       II. Властови релации и властови модел според “Бай Ганю. Невероятни...” от А. Константинов

       А. Власт - разум

       1. Вече повече от 100 години литературната критика продължава да разбира Бай Ганю като простак15. и в синонимната форма с властова интенция парвеню16.(така наричали римляните “бързоиздигащите” се простаци).

       2. Интересна е историята на тази критическа заблуда. Критическият разум през дългите години след излизането на “Бай Ганю. Невероятни ...” никога не е бил поставян под съмнение. Ползван е преди всичко като логос, познание на нещо външно, каквото безспорно представя текста на книгата, но може би поради самонадеяност и логическа самовлюбеност започва да “чете” себе си, т. е. историята си и изоставя текста, който придобива вторична, спомагателна роля; иначе как да си обясним, че не се разбира, че самият Алеков текст ни показва как става така, че “рационализирането води до ужасите на властта”17.

       Разбира се, пресилено е да се твърди, че критическият разум е бил винаги самонадеян, дори нарцистичен18., защото в по-късен етап от своето развитие открива все пак, без да разбира обаче защо е станало така, че Алековият текст е “лошо четен”19. и показва неочаквана готовност да се откаже от историята си.20.

       Разбирането за “простака” Бай Ганю е така силно утвърдено в образователната и обществена езикова практика в България, че то приема формата на пред-разсъдък, особено в училищната среда на масовото българско образование.

       Далеч по-важно е обаче друго. Литературната критика така е преутвърдила извечната опозиция “властник (простак) - критик (умен)”, която идва още от Конфуций (“Люн - ю”) и пронизва философията на властта до наши дни. Наличието на посочената релация стимулира носталгията по “умния владетел” (царя - философ на Платон); по този начин архетипното мислене замества потребността от друг тип управник, а именно този, който има характера и волята да утвърждава друг език спрямо Другия и така да способства формирането на българското общество.

       4. Вече можем да прочетем текста на “Бай Ганю. Невероятни...” съобразно по-горната релация. Още тук можем да кажем, че прочита ще ни покаже рационализиране на пътя към властта, т. е. героят знае как да се вземе властта чрез разумно подреждане на необходимите субекти и институции, както и на съответните властови похвати:

       - Управителят:

       “Управителят ли? С н а ш и т е (разр. А. К.), разбира се, (подч. м. Г. П.) - съобщава бай Ганьо...”21.

       - Околийският:

       “... и околийският е с нашите...”22

       - Комисията:

       “Постоянната комисия не е законна, ама кой ще му дири законност, тя е наша.”23.

       - Бюрото:

       “Бюрото е наше.”24.

       - Градският съвет:

       “Градският съвет е наш.”25.

       - Кметът:

       “Кметът малко шава, ама ще му отрежем куйрука”.26.; т. е. ще го “накараме” да стане наш.

       - Общинските съвети:

       “Общинските съвети по селата не са утвърдени, нарочно, разбирате ли?27., т. е. за да не пречат на “нашите”, а когато последните “спечелят” властта ще се утвърдят новите (наши) общински съвети.

       - Хамалите:

       “И хамалите са наши”.28.

       - Циганите:

       “... и циганите.”29. (съчинителната връзка, с която започва цитатът в контекста на категорията “наши”, б.м. Г. П.).

       - Данко Харсъзина: знак за участието на криминални субекти в политическите избори

       “И Данко Харсъзина е наш...”30.

       Героят е затворен за кражба, но е пуснат (как и от кого е ясно?) с определена политическа задача: “Пуснахме го ний него. Нали той ни спечели хамалите.”31. По-нататък ще се разбере, че Данко Харсъзина има и други “политически” роли : да плаши избирателите и да “накърви” изборния ден като чрез инсценировката “другите” ще бъдат обвинени в насилие.

       Спечелените “хамали” са спазарени: по два лева на човек и срещу изборите “цяла нощ едене - пиене.”32.

       - Бочоолу: героят не е “наш”, но е поставен в ситуация, където привидно изглежда така: “Това диване до самия ден на изборите ще го лъжем, че ще го направим депутат, ще напишем колкото за лице няколко бюлетини с неговото име, а другите бюлетини ще ги напишат писарите в градския съвет и от окръжното управление,”33. т. е. Бай Ганю е предвидил всичко. Не можем да не отбележим, че обсъжданият герой промисля всеки елемент по пътя към властта.

       - Министърът: знак за правителството

       Министърът също е “наш”, защото иска “непременно” Бай Ганю да бъде депутат.34. (По-надолу ще се разбере, че употребеното тук глаголно време не е подходящо за властовия модел: Бай Ганю е депутат.)

       - Възванието: обръщението към избирателите.35. (На релацията “власт-слово” отделям специално място по-долу.)

       - Числата: магическата роля на цифрите36.

       “... нашите граждани, на брой повече от 700 души...”37. Другите граждани, т. е. тези, които ще подкрепят опозиционната “троица”: Никола Търновлията, Лулчо Докторов и Иваница Граматиков (от страна на Бай Ганю също са трима: Ганю Балкански, Филю Гочоолу и Танас Дочоолу), са “няколко.”38. (На други места в текста числата играят същата роля: очевидно те представят важен елемент от структурата на “вярата” на селяните. Баю Ганю добре разбира това.)

       Не е без значение, че в същия контекст двете политически групи са представени различно, както синтактично, така и графично: тази на Бай Ганю йерархично, начело с него, докато другата - съчинително и в края е поставен политическият опонент Иваница Граматиков. (Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” държи да представи политическите избори в текста като двубой”.)

       - Печатницата: възванието да бъде напечатано с едри букви, при това без пари: няма съмнение, печатарите, респ. печатницата е зависима от властта - в случая: “градският съвет” и другите “канцеларии”39.

       - Бюлетините: знак за вота на избирателите; същият обикновено се представя в синтактична и смислова релация със свободен.

       И при изборните бюлетини Бай Ганю е предвидил всичко; хартията “сивичка, жълтичка”, сгъването им - “като муски”, на опозиционната “хартия” ще се изпишат “нашите имена”.40.

       - Окръжен съвет:

       Бай Ганю обяснява на политическата си група избора на окръжен съвет: “Осем излязоха техни, четворица - наши. Накарахме да касират четворицата от техните, по-главните... Останахме четири техни и четири наши. Ама от техните оставихме само фукарите. Събрахме се да избираме постоянна комисия. (подч. м. Г. П.) Едного от техните разсилният не можа да го намери - сещате ли се?”41, т. е. “нашите” имат мнозинство. И това далеч не е всичко: “получиха се повече гласове за нашите, защото на двама от техните бяхме обещали поотделно, че ще ги изберем за член-секретари и те, ахмаците, гласуват ли, гласуват за нашите ... ха-ха-ха!”42.

       - Бюро за изборите:

       “Сега да ви кажа как се избира бюро за изборите. То става по жребий. Председателят на съда го тегли. Тъй се казва, “по жребий”, ама аз мога да ти избера когото искам. И твърде лесно: ако пуснеш билетчетата в чаша, да могат отвън да се виждат, трябва да драснеш с мастило по една чъртичка на пълните билетчета, ако ли пък са в кутия, трябва да земеш по-дълбока кутия, да не се виждат от страна билетчетата, и ще наредиш пълните от една страна, празните - от друга. След туй остава ти само да подшушнеш на председателя, че “работата му е спукана” и затова “да си отваря очите”... Извикат: Иван, Стоян, Първан! Трябва ли ти Първан? - земи пълно билетче. Не ти ли трябва Първан - земи празно билетче. Сиреч председателят тегли жребия...”43., т. е. окончателно е отстранена случайността (жребият), възможността да бъдат “избрани” другите.

       Казаното по-горе ни позволява да твърдим: разумът чрез възхитителна логика стига до...властта. Закономерно политическата група около Бай Ганю слуша с “благоговение” и признава, че той е “изучил” изборите, “тия пущини на пръсти”44.

След всичко това разумът е възхитен от себе си и превръща политическия избор в зловеща игра: наместо избран човек (партия) накрая на рационализирания път към властта застава магарето: “Ти, господине мой, тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара.”45 Логично оттук се появява заключението на Гочоолу: “И онези простаци (подч. м. Г. П.) намерили с кого да се борят. Тежко им.”46

А1. Власт - насилие

Релацята “власт - насилие” традиционно е разглеждана и разбирана самостоятелно, т. е. извън полето на отношението “власт - разум”. Можем с известна сигурност да предположим, че този подход се основава на схващането, че двете части на същата представят изначални човешки същности (атрибути).

Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” постъпва по същия начин. Решаваща част от текстовете, посветени на проблема, се пада на марксистката критика, която отделя специално внимание на насилието употребено от “майката” на Бай Ганю в изборния ден. (Марксистката критика обаче офрми абсурдната опозиция “капиталистическо насилие - комунистическо насилие, като последното получи философска и нравствена подкрепа от авторите, защото Маркс пише, че революционното насилие е “акушерка” на новото. Следва категорично да заявим, че нито една идея, цел и т. н. не може да оправдае употребата на насилие при своето осъществяване.)

Поставям релацията “власт - насилие” в полето на отношението “власт - разум”, зашото текстът на Алековата книга ни показва нещо твърде различно от написаното по-горе: разумът промисля употребата на насилие преди изборния ден и описва точно практическия ефект: “само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000 - 2000 лева. Да ти събера аз тебе, приятелю мой, ония ми ти синковци от кол, от въже, тъй 40 - 50 прангаджии, и да ги наредя в две - три кръчми по краищата, да им подложа по ведро на глава, па да им извикам “Хъ бакалъм! Да живее България!” Хе - е! Тука ли си , Пенке ле!... Като накървят ония ми ти изпъкнали очи, като почнат да вадят от поясите ония ми ти ножове, да ги бучат по масите, като вдигнат една олелия с ония ми ти прегракнали дрезгави гласове - страх да те побие! Па земи, че поведи през нощта тази страхотия през сред града... Опозиция ли?... Дяволът не може да ти излезе насреща! Прекарай ги край къщата на някой противник... Мале мила! 47..., и т. н. и т. н. до твърдението,че “магарето” непременно ще бъде избрано.

Тук е мястото да добавя, че към множеството институции, описани по - горе, рационално подредени и насочени към властта, тук участва и полицията, органът на държавата, призван иначе да защитава мирните граждани от престъпниците.

След написаното мисля, че може да се твърди, че разумът употребява насилието, за да прикрие описаната подробно рационализация към властта, нещо подобно като инсценировката за “убийство” на Данко Харсъзина в изборния ден, т. е. насилието е маската на разума, чиято логика води към властта.

Функционално и смислово зависим от релацията “власт - насилие” е и въпросът за състава на политическата група с водач Бай Ганю. В преобладаващата си част това са криминални престъпници и декласирани такива от обществото: Бай Михал - обрал говедата по турските села по време на Руско - турската война от 1877/ 78 г., Бай Ганю - от същото време са и неговите воденици; Данко Харсъзина - крадец, затворник; Дочоолу - “продал чергите на селяните... с твоя пусти фаисчилък”; Петреску - удавил баща си в блатото; “Копилето” на Серсем Пеща - обрал черквата; “Внучето” на Данко Харсъзина - откраднало сноп бюлетини от опозиционните кандидати; хайдук “Бонча”; Топачоолу - страшен външен вид и др. такива.

       На други места в книгата показах възможни интерпретации и експликации на описания криминален състав на политическата група около Бай Ганю: субекти, които не могат да си вдигнат главата над “оградата”, оттук - страх от демократичното и един от неговите принципи конкуренцията на публично място (Адлер); при този състав от политици и съмишленици няма доверие и по-добре, защото то ражда безпокойства и проблеми на водача (Р. П. Уорън); партиите представят “религиозно-мафиотски” сдружения (П. Кенън).

       Към написаното ще добавя: криминалните субекти в политиката лесно се консолидират и лесно се управляват, защото: те знаят за извършените престъпления срещу другите. Така демократичното придобива постепенно част от своята философска и нравствена яснота: основното деление е между “криминални престъпници, обвити в политическа привидност” - “други, които притежават идеология и характер да утвърдят ценностите на демократичното.”

       В същия контекст се намира един от значимите проблеми на демократичната култура: криминалните субекти с политическа роля се нуждаят от властта, за да се освободят временно от страха на наказанието (оттук - параноята на властниците48.), от по-дълга, може би вечна власт, за да заличат следите от престъпленията - оттук се появява възможността демократичното да придобие циклистки характер: когато властта се консолидира върху минала престъпност това неизбежно поражда “леви” революционни движения. Впрочем, властниците от този тип еднакво се страхуват, както от “левите”, така и от “десните”, които биха ги осъдили чрез закона: така се ражда философията с обществено-нихилистична насоченост “всички са маскари”. (Фр. Ницше не греши: политиката ражда нихилисти и неудачници. На последиците и проблемите свързани с твърдението на немския философ отделих немалко редове на други места в книгата.) С други думи: такава власт прави всичко възможно да разруши смисъла на идеологията в политическия и обществен живот, както и да утвърждава политическия партизанлък”, т. е. верни на замисъла и насочеността на властта субекти, които драстично се противопоставят на аксиологическия и либерален характер на демократичното.

След всичко написано по-горе за релацията “власт - разум” определящият проблем е свързан с опита да се конкретизира и структурира формата на разума насочен към властта, защото би било голяма грешка да се мисли, че по-горе описах разума въобще.

Един от значимите компоненти на разума, чиято лигика и знания са насочени към властта, според мен, е свързан с релацията “власт - числа”.

Текстът на “Бай Ганю. Невероятни...” ни предлага изобилие от рационална употреба на числата с политическа и властова интенция: В писмото (резолюция) до царя е записано: “Горнята резолюция се прие от 11 000 (подч. м. Г. П.) най-видни граждани и се упълномощиха Ганьо Балкански, Михал Михалев и Гуньо Килипирчиков да я поднесат пред стъпките на Ваше Царско Височество. Урраа!” - написаното в него е в опозиция със сетивната реалност, според бай Михал присъстващите са били 11 души;49 Възванието към избирателите на нашата околия (очевидно последната е “наша” заради числата) представя друг вариант на отношението между числата:”... нашите граждани, на брой повече от 700 души (подч. м. Г. П.), събрахме се днес в двора на училището в Парцал махлеси и като обсъдихме въпроса по кандидатурите на лицата за представители, останахме съгласни и единодушно (подч. м. Г. П.) решихме да препоръчаме...”50. на избирателите Ганю Балкански, Филю Гочоолу и Танас Дочоолу за народни представители, а за другите кандидати: Никола Търновалията, Лулчо Докторов и Иваница Граматиков в текста е записано, че те са представени от няколко души ,”51. видно е, че числата вече са еманципирани от сетивното и придобиват метафизичен характер.

На други места в текста числата играят и други роли: при бюлетините представят времето и внушават огромен брой: “Цяла нощ ще се пишат нашите” (бюлетини, б. м. Г. П.)52; при “съмишлениците” представят физическата сила: 40 - 50 прангаджии, 40-50 патили и т. н., дори - бюджета на предизборната подготовка: за Данко Харсъзина - 50 лв., хамалите - по 2 лв. на човек, 300 оки хляб: 100 оки в циганската “махла” при Топачоолу, 100 оки в Парцал “Махлеси” в Гоговата кръчма 100 оки при хамалите, ракия - да е под 2000 лв., “мардалък, дроб, черва, кокали...”: всичко 1000 - 2000лв.53.

Метафизическата същност на числата е позната още на древните гърци (Питагор, Евклид), но същата не е била използвана за политически цели, може би защото “теорията за запазените места” в държавата и обществото (Платон) все още е доминирала, т. е. употребата на числата за политически цели е откритие на Новото време.

Л. Шестов с изключителна проницателност анализира и разбира тази модерна игра на числата в историята и политиката от Френската революция насам: след като става ясно, че всички не могат да бъдат щастливи (равни, богати, свободни и т. н. лозунги) при споменатата революция, идва ред на социалистическата - тя обещава на мнозинството щастие ( “рай на земята”) за сметка на малцинството властници (крадци и парвенюта): по време на демокрация нейните идеолози твърдят, че малцинството отново е взело властта и т. н. - оттук споменатия няколко пъти циклистки характер на теорията и властта, ако се следва посочената логика; големият проблем според Л. Шестов, е другаде: съществува опасността да се окаже в друга зависимост: малцинството властници чрез мнозинството вярващи ( и в числата ) да подтиска друго малцинство , което има волята, ценностите и характера да утвърди демократичното.54.

Разбира се, тук от особена важност е да се подчертае вярата на мнозинството в метафизичната роля на числата, оттук и допълнението към разбиранията на М. Вебер и А. Бергсон за магическия характер на масовия човек.55.

След като установихме стойността на знанието за компонента “магически характер на масовия човек”, респ. вярата в числата, както и че същият заема съществено място в структурата на разума, който се опитваме да разберем, предстои да подчертаем значението на релацията “власт-необходимост”, която представя другия важен компонент.

По-горе, на няколко места в книгата, имах възможността да изложа част от разбиранията си за “необходимия” Бай Ганю и свързания с него диалектически метод. Тук ще добавя: дори да допуснем, че Бай Ганю е наистина необходим, за да оразличаваме другия, не - Бай Ганю, все пак ще отбележим, че защитниците на обсъжданата теза не ни казват каква е социалната и политическа позиция на не-байганювците, а предпочитат написаното за нея да остане в полето на абстрактния морал, очевидно далеч от разбирането, че моралът е функция на езика, респ. действията на субекта, а не някаква външна, субстанциална категория, чиято употреба зависи от необходимостта на властовия процес.

По-важното тук обаче е наличието на една уловка със стратегически характер: имплицитно се внушава, че свят без Бай Ганю е невъзможен, т. е. той е Необходим и особено - твърдението, че Бай Ганю не е необходим, според горната логика, се обявява за поредната утопия.

Разбира се, проблемът е другаде: необходима е смяната на модела, респ. на съотношението, когато и където “байганювците” ще бъдат маргинализирани, защото представят отклонение от демократичното, а не необходимост за оразличаване и остойностяване на същото.

Следващият компонент е свързан с твърдението, че решаващата част от логиката на разума насочен към властта и неговото говорене принадлежи на скрития, архетипен глас на Държавата, глас, който може да бъде представен така: от Идеалната държава на Платон през необходимото “чудовище” Левиатан на Т. Хобс до Хегел, където Държавата се корелира с Истината и Целесъобразността. (Задължително е тук да подчертая, че не предлагам ново “отмиране” на държавата, а нейното ограничаване до точно определени функции в полза на обществото, респ. личността и особено държа на утвърждаването на разбирането, че демократичното е дело на всеки, който е направил своя избор в негово име.) По-значимото тук е, че по този път се разпада категорията Избор или с други думи, в релация с Алековата книга, рационализацията на пътя към властта при Бай Ганю практически представя избор преди избора, т. е. министърът (държавата) “иска непременно” Бай Ганю да е депутат и той е преди да бъде избран, защото министърът иска.

Последният компонент е свързан с постоянното нарастване на знанието за нещата и думите на властовия разум.56. На много места в книгата показах и подчертах, че Бай Ганю си мисли, че знае всичко и гледа с пренебрежение, ирония, а по-късно и с омраза на научното знание. Описаната самонадеяност е в основата на всички обществени колизии.

Б. Власт - вяра

Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” упорито представя политическите избори като двубой между Бай Ганю и Иваница Граматиков. (Вече показах, че това разбиране функционира от архетипните релации “зло-добро”, “дявол-светец”, “хищник-демократ”; началото на тази дълга редица изглежда се намира в “горския цар” на Дж. Фрейзър.)

Проблемът е, че текстът на “Бай Ганю. Невероятни...” ни представя и друг участник, “селяните”, при това в следната форма: “Те (селяните, б. м. Г. П.) си изказваха нуждите (подч. м. Г. П.), той (Иваница Граматиков), б. м. Г. П.) държеше бележки и чистосърдечно казваше кое може да се удовлетвори, кое не, за крайно неудоволствие на селяните (подч. м. Г. П.), привикнали да им се обещават златни гори” (подч. м. Г. П.).57.

На други места в книгата вече изложих разбирането си, че властта, респ. властовият модел на Бай Ганю е функция от “смъртта на Бога” (Фр. Ницше) и че той се държи, действа и говори като нов, но друг бог. Подчертах също, че Бай Ганю не вярва в християнския Бог, но все пак спазва (симулативно) определени традиционни религиозни ритуали, защото иска другите, които вярват да му повярват, че вярва. Посочих и интуицията на повествователя в “Бай Ганю. Невероятни...” относно двукратната употреба на термина “господ”, чиито произход е от “господ-ар”. Големият въпрос обаче е: “Кои са другите към които е насочена описаната ритуализация на християнската вяра?” и функцията (подвъпрос): “Кои попадат в посочената вече категория молители?”

Възможните отговори можем да търсим в следните посоки:

1. Цитираната малко по-горе част от разказа “Бай Ганю прави избори” представя отношението между Иваница Граматиков и “селяните”58. преди политическите избори, т. е. преди властта, на която селяните се надяват, вярват и очакват. Коя власт обаче: текстът предлага две възможности: - на “Бай Ганю” и “Иваница Граматиков”?

Иваница Граматиков при политическите си срещи със “селяните” не ползва езика на “полуистините” така характерен за политиците - демагози, които обикновено вземат властта. Той не обещава, защото има характера да каже “да” или “не” на техните искания - очаквания (Фр. Ницше твърди, че в края на краищата всичко в живота се редуцира до тези две кратки думи.), но тази позиция на “опозиционния кандидат поражда “крайно неудоволствие” у селяните, защото те искат и очакват да им се обещават “златни гори”. (Вече писах за обещаното щастие за всички или поне за мнозинството от двете известни революции: мнозинството от хората обаче още не са разбрали, че съществува корелация между “общото щастие” и “гилотината”, както проницателно е разбрал това Ремарк. А може би го разбират?!). В този контекст изглежда правилно твърдението, че “златни гори” е синоним на щастие, рай на земята и др. подобни термини. Коя е обаче в текста властта, която обещава?

2. Насочваща логика, която да способства откриването на отговора на последния въпрос произтича от писмото от “един приятел” в разказа “Бай Ганю прави избори”. (Художественият похват чрез анонимен “герой” да се представят важни мисли, чувства и т. н. А. Константинов изглежда усвоява от Ф. М. Достоевски при учението си в Русия.)

Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” въобще не се занимава с писмото сякаш то не съществува в текста. Нещо повече. Марксистката й част твърди, че А. Константинов пише разказите си за Бай Ганю не само като отражение на ставащото в българската политическа и социална реалност от 90-те год. на ХIХ в., но че същите са дори пряк продукт на конкретни политически реалии. Така тя създава релацията между фейлетона “По изборите в Свищов”, писан от Щастливеца по повод изборите за VIII ОНС през 1894 г. и разказа “Бай Ганю прави избори”, основана на твърдението, че фейлетона просто написва разказа. Сравнението между двата текста показва, че такова разбиране е категорично невярно. (Проблемът за ролята на марксистката литератулна критика при изграждането на определен тип обществено съзнание далеч не се изчерпва с констатацията, че тя допуска фактически грешки, а е свързан преди всичко с потребността й от политически Авторитети, т. е. тя е функция на властта, а не на размисъла, познанието и т. н.; с други думи - марксистката критика е повече вяра, отколкото знание.)

На други места в книгата вече имах възможността да подчертая принципната разлика между фейлетона и разказа: в “По изборите в Свищов” съществува описание на протестния митинг, който осъжда “позорните насилия на властта”, дори има силен документален аспект - протестиращите граждани са 4853, “преброени един по един в присъствието на прокурора” и т. н. в разказа - протестният митинг липсва, А. Константинов се отказва от езика на числата и на тяхно място функционира споменатото писмо от “един приятел”, текст, който най-общо можем да оценим като нихилистичен, дори крайностно спрямо българския народ.

Разбира се, общите оценки няма да свършат никаква работа, както и твърдението на Фр. Ницше, че политиката “ражда нихилисти и неудачници.” Прочитът на разказа “Бай Ганю прави избори” в очертания тук контекст ще ни покаже следното: а). политическите избори в текста се провеждат затворени между двете части на писмото; б). първата му част завършва с многозначно мълчание: “... тази сган (има се предвид политическата група на Бай Ганю разбрана като знак на определен вече властови модел, б. м. Г. П.), има своите представители в Народното събрание, а хилядите избиратели...”59: хилядите избиратели - не става ясно какво ни казва многоточието (във фейлетона е напълно ясно: хилядите граждани - избиратели публично протестират срещу “беззаконията” на “тази сган”.), и в). разказа за изборите завършва с краен нихилизъм и безверие: “Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? (има се предвид народа, б. м. Г. П.) - Идеали? - ! - Суета, вятър!...”60.

Констатацията на станалата очевидна мисловна и езикова промяна при А. Константинов в периода на няколкото месеца от публикуването на фейлетона “По изборите в Свищов” и разказа “Бай Ганю прави избори” заема твърде малка част от опита да открием отговора на поставения по-горе въпрос. Важно място запълва вярната опозиция “идеали - идеология”(Ж. Иванов), оформена от края на разказа и разбирането на част от властовите релации в текста на “Бай Ганю. Невероятни...”, но въпреки това не се доближаваме съществено до желения и възможен отговор.

3. Според мен експликацията и оттук - отговора следва да се търси в релацията “власт - вяра”.

3.1. Проблемите, свързани с релацията “власт - вяра” имат своите начала в: разбиранията на Паскал, според които “чувството има своите основания, които разумът не познава”; на Ж. Ж. Русо - религията произтича от сърцето, а религията - това е вярата. (О. Сабатие). Специално внимание заслужава твърдението на Фр. Шлайермахер, че религията т. е. вярата е “чувство за безусловна зависимост”, “чувство за единство”.

3.2. Масовата човешка потребност от Авторитет тук заема подобаващо място: “Знаем, че човешката маса силно се нуждае от авторитет, на който може да се учудва, пред който да се прекланя, под властта на който би трябвало да върви, понякога дори понасяйки несправедливост от негова страна.”61. Описаната потребност и свързаните с нея последици се разширява съобразно становището на Ричл, според което сърцето, т. е. вярата едновременно изпитва чувство на греховност и желание за блаженство. Оттук и: “На него (авторитета, б.м. Г.П.) трябва да му се възхищават, може да му се доверяват, но не бива да се страхуват от него” (подч. м. Г. П.); 62.

3.3. Освен казаното и подчертаното дотук следва да обърнем специално внимание, че вярата участва като съществен елемент от социално - политическата организация на хората. Оттук и насоката, която тук ни занимава в отношението с властта.

3.4. Властта вярва, че боговете даряват щастие, но човешката маса очаква тези дарове да станат реалност чрез молитва, но това, според нея, не става: масата изповядва причинно - следствения метод. Оттук и твърдението, което заема решаваща част от опита ни да открием възможния отговор: символичното заместване на Бога с друг бог, този на политиката и властта, защото те също обещават щастие, ако ги “помолим”, се извършва върху основата на очакването, а това означава материалистична критика към Бога за неизпълнените Му обещания, а това практически означава изгонването на Христос и новия от другия политически бог. (Достоевски) 63.

3.5. Описаният процес не е етически, а религиозно- политически: няма ограничаване на нагоните, особено на сексуалността (Фройд) , а е изразено превръщането на Бога в Господ-ар, т. е. на правилата в дела, дори делата са срещу правилата. Мисля, че стана ясно, че “хилядите избиратели” ще подкрепят посоченото превръщане, а властта - това е властта на Бай Ганю. 64.

3.6. Интересно допълнение към казаното по-горе представя твърдението на А. Бергсон, че “религията е защитна реакция на природата срещу разлагащата сила на интелекта” (подч. м. Г. П.) 65; както и срещу създадената от него представа за неизбежността на смъртта. 66.

Ако всичко това е така, то под интелект (разум) следва да се разбира публичният такъв, а може би и самоцелният, без идеологическа и практическа насоченост, а не скритият, властовият разум описан от нас по-горе.

И нещо по-важно. Превръщането на скрития властови разум в публичен представя сериозна възможност за връщане към Бога и произтичащите от това християнизиращи последици, а това е и основната цел на настоящата книга.

3.7. От контекста очертан по-горе се появява още едно, при това важно, разбиране на Иваница Граматиков свързано с участието му в т. нар. политически двубой между него и Бай Ганю.

Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...”отново с впечатляваща единодушност интерпретира противопоставянето между Иваница Граматиков и Бай Ганю единствено и само политическо, респ. властово. Посочената опозиция способства да се игнорира позицията “власт - стремеж към признание”. Възможно е интерпретацията на литературната критика по косвен начин да ни съобщава за отсъствието на демократичното, доколкото наличието на “стремежа към признание”, заявен публично предполага демократичност. Разбира се, друг въпрос е, при това не маловажен, защо Иваница Граматиков насочва споменатия стремеж към властта, а не към образованието например?

Особената важност на релацията “власт - стремеж към признание” произтича от твърдението на Фукуяма, че този “психологически императив” представя сърцевината на демократичното за разлика от други теории, които намират икономическите мотиви у човека за определящи!

Оттук следва корелацията межде християнската култура, основана върху “всеобщата равнопоставеност (подч. м. Г. П.) на хората пред Бога” (Фукуяма), а не подобие на Бога и демокрацията, т. е. чрез стремежа към признание, доколкото едно общество го препятства или не, се потвърждава християнската култура и цивилизация, т. е. съществува пряка връзка между християнството и демократичното.

Тоталният властови разум на Бай Ганю отстранява посочената корелация, за да утвърди властта, която произтича от смъртта на Бога: оттук - вертикализация на съзнанието, убеждението, че единствено властта носи признание и т. н. до политическия партизанлък, който практически е критерият за демократичността или не на дадено общество. 67.

В. Власт - слово

Литературната критика за “Бай Ганю. Невероятни...” интерпретира политическите стремежи на Бай Ганю съобразно схващането на самия герой, че властта е “келепир”, без да се интересува особено от това как се стига до властта и каква е ролята на словото по този път. Марксистката й част, в това няма нищо изненадващо, защото тя беше подчинена на икономическото учение на Маркс, конкретизира и доразви по-горното като придаде на героя единствено и само икономически мотиви, а всички останали негови думи и действия придобиха вторично значение. Така чрез масовото и “общозадължително” образование, особено чрез метода на повторението на различните му образователни степени, се утвърди една от най-упоритите представи за Бай Ганю, а именно икономическата, която анализирана показва подчиненост на линейното разбиране за времето и ставащото в него при пълното отсъствие на словото, неговата определяща роля и функции, т. е. формата е: “пари” (кражба на собственост) - власт - пари (собственост: предприятия и т. н.).

Внимателният прочит на текста на Алековата книга ще ни покаже, че Бай Ганю държи преди всичко да завладее и употреби по съответен начин словото и в името на тази изключително важна цел той отхвърля всички предложения, които имат икономико-финансов характер и обещават, дори гарантират, бърза печалба. Разказът “Бай Ганю журналист” ни предоставя необходимите доказателства за направеното твърдение.

Бай Ганю свиква събрание: “Събрали се: сам стопанинът, Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина и разсъждават - като какво предприятие (подч. м. Г. П.) да заловят, за да се възползуват най-изгодно от положението.”68., т. е. от властта, която вече притежават. Първите думи на Бай Ганю към посочената група, както и решението накрая, са показателни за дълбоката неверност на изложената по-горе интерпретация и поради това ще ги цитирам:

- Трябва и ний да клъвнем по нещо - казва бай Ганьо, - току тъй на сухо патриотизъм - бошлаф. Я ми кажете вий сега, както стоят работите, като откъде може да се удари най-добър келепир?” (подч. м. Г. П.)69.

И посочените лица “казват”, т.е. предлагат: Гочоолу - да “отворят руски трактир”; Дочоолу - “фабрика за квас”; Данко Харсъзина - “да основем една банка”70.

Бай Ганю е категоричен в неодобрението относно направените предложения и вижда “най-добрия келепир” в издаването на вестник, т. е. в употребата на словото, по-точно - писаното слово. Икономически мислещите около него са смутени, дори сериозно разтревожени - как така вестник, за това ли беше всичко?! Бай Ганю е решил: отново решението е взето преди събранието: вестник ще бъде и ще се казва “Народно величие”.

Бай Ганю определя и стратегията на вестника: ще бъде проправителствен отначало “Па сетне, като подушим, че им се разклатят краката, да им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а?”71. Избират главен редактор: Данко Харсъзина; Бай Ганю разпределя работата - Гуньо Адвокатина ще пише уводната статия (стилистичните указания принадлежат на Бай Ганю), а заедно с Данко Харсъзина, на мастика и мезе (атрибутите на предизборната борба), ще пишат антрефилета, т. е. започва “производството на думи (дискурс)” (М. Фуко).

1. Тук е мястото да се подчертае, че написаното по-горе ни представя, както контрола върху вестника, така и “производството на думи”.

А. Константинов разбира, че “производството на думи” е по-важната част, защото пише: “Върху масата съгледах един къс хартия, на която беше написано с байганьовски почерк: “До редакцията на в. “Свободно слово”. Последното название зачеркнато и вместо него написано “Свобода”. По-нататък: “Потайностите на Стамболова - и това зачеркнато и вместо него написано “Анархия”. Ясно се виждаше, че авторът на писмото дълго време се е колебал кой път да хване, защото на много редове се забелязваха зачеркнати думи, заменени със съвършено противоположни тям по смисълта.”72.

2. Не по-малко важно е да се опитаме да разберем структурата на байганьовското слово, неговата употреба и насоченост.

Високата73. езикова и стилистична култура на Бай Ганю и групата “около него повествователят ни представя в “чист вид” при оставката на Ст. Стамболов и свързаната с нея прокламация, чиито текст е написан от Бай Ганю.

Споменатата прокламация е адресирана до Царя и подкрепя оставането на Ст. Стамболов на власт, т. е. Царят не трябва да освобождава управника, защото същият е “най-гениален вожд” и е “олицетворение... на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално!”74. Според текста на прокламацията оставката на Ст. Стамболов е предизвикана от “Северния враг” и този политически акт нарушава, както държавността, така и представата за петвековното робство, т. е. “заплахата от “Северния враг” попада в релация със “спомена” за “игото”. Посоченото отношение формира нова философия на времето: времето след оставката на Ст. Стамболов става далеч по-страшно за българите от изминалите пет века, които са редуцирани до “приятен сън”.

Логиката на употребените в прокламацията думи започва да се изяснява след констатацията, че в текста не присъства чуждият субект на властта: за петте века - османската власт, за “днес” - руската. Първата е отстранена чрез формулировката “приятен сън”, а втората - чрез “географско-природен враг.” Властта в България обаче присъства: Царят, “Ваше Царско Височество” и “нашия... най-гениален вожд”, т. е. министър-председателя Ст. Стамболов.

По този езиков път се стига до релацията “българска или “наша” е властта в България”. Прокламацията представя категоричен отговор: властта е “наша”, защото опозицията е съставена от “развратни предатели”, “невежи и невъзпитани нищожества”, които “денонощно се стремят да подкопаят основите на нашия държавен строй...”75 Така основният глас в прокламацията държавният е сведен до употребата на властта чрез описаната вече езикова формула “наша”.

Съобщението във в. “Свободно слово” като че ли променя ситуацията: Царят е приел оставката и Стамболов “пада”. Политическата група на Бай Ганю решава: “Сега трябва да го напишем наопаки.”76. (подч. м. Г. П.)

Описаните по-нататък в текста стилистични редакции сякаш потвърждават силата на взетото решение: променя се философията на времето: “Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин”77. т. е. негативната насоченост на времето в първия вариант на прокламацията е променена в позитивна “от свобода към повече свобода; “най-великият вожд” става “най-грозен мъчител”...”78. отечеството е “мило”, а министър-председателят е “олицетворение на народното нещастие!... на всичко безчестно, вагабонтско, развратно, мракобесно и тиранско!”; опозицията вече е на власт и поради това вече е съставена от “благородни патриоти...образовани и възпитани държавни мъже...”79. (По-нататък в текста се разбира, че “министърът” е наистина “благороден патриот”, защото “иска” “Бай Ганю да е депутат”.)

При редакцията на частта свързана с опозицията Бай Ганю открива грешка: “благородните и възпитани държавни мъже”... “денонощно се стремят да подкопаят основите на нашия държавен строй”80, т. е. запазена е формулировката от първия вариант на прокламацията.

З. Фройд твърди, че езиковите грешки не са случайни и са продукт на несъзнавани процеси81., т. е. Гуньо Килипирчиков знае по аналогия, че и благородните и т. н. “ще подкопаят” държавата. С други думи - няма разлика: “и едните, и другите са маскари”, следователно можем да продължим да пишем “наопаки”, докато властта стане “наша”, защото тя е “една и съща”?

Несъзнаваното обаче е отстранено: вече казах, че Бай Ганю открива грешката и редакциите продължават под рационален контрол. Известни колебания поражда въпроса за насочеността на външната политика на новата власт, възниква дори конфликт между Гуньо и Бай Ганю, но все пак се стига до езиково съгласие: “... с великите европейски сили82., като ни възвърнат към величието на Аспаруха и Крума”83. т. е. философията на времето търпи последната промяна, при която “днешното” и “миналото” се сливат и заличават, за да се открие отново държавата при това в нейното изконно и непоколебимо начало (Аспарух и Крум).84.

Другият текст, който заслужава нашето внимание е от разказа “Бай Ганю прави избори”, а именно “Възвание към избирателите на нашата околия”.

По-горе подчертах един от важните елементи от структурата на посочения текст свързан с магическата роля на числата, а тук ще добавя разбирането си за отношението между другите части в него.

Основното противопоставяне във “Възвание...” е между “... доброто на Отечеството, материалното (подч. м. Г. П.) подобрение на земледелеца, облекчение положението на данъкоплатеца (подч. м. Г. П.), с една дума интересите (подч. м. Г. П.) на Нашата околия...” и “...хубавите им думи... ласкания... слухове и измислици”. 85.

Думите на първата част от отношението принадлежат на политическата група на Бай Ганю и представя обещанията на нейните кандидати: Ганю Балкански, Филю Гочоолу и Танас Дочоолу, а другите - на опозиционните кандидати: Никола Търновлията, Лулчо Докторов и Иваница Граматиков.

В контекста на релацията “власт-вяра” излжих разбиранията си относно “материалната вяра” на “селяните”, която има пряко отношение към “обещанията” на Бай Ганю. Тук специално ще подчертая, че дискредитирането на “хубавите думи” на опозиционните кандидати става чрез обвинения срещу личността на кандидата, изразени в три форми: първата, Никола Търновалията е функция на представата за Търновския регион: “...от инат за бълхата изгаря юрганя...”, втората, Лулчо Докторов е представен хиперболично: покрива пространствено и смислово цялата представа и страх от Задунайската губерния; и, третата, Иваница Граматиков е непознат, т. е. липсва представа, а само името очевидно не позволява да бъде избран, но все пак причинно-следствената връзка между “руски възпитаник” и “следователно предател” следва да отстрани въпросния кандидат от интересите на “нашето мило отечество”.86.

От написаното е видно, че езикът (словото) на другия, опозиционните кандидати, липсва и е заменен с представата за тях, разбира се, в релация с вярата за предстоящо материално благополучие на селяните.

Особен интерес в контекста на релацията “власт-слово” представя “антрефилето” срещу “учения, честен... и нам какви дивотии... комшия” от разказа “Бай Ганю журналист”.

Политическата група на Бай Ганю, вече описахме това, създава вестник “Народно величие”, избира главен редактор, поръчва се отново мастика и “почва се писането”: “Научаваме се, че...”, пише бай Ганьо и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само че не се е “научавал” някой път, но нито на сън му са минали (подч.м. Г. П.). Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тази дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му - излизат под перото на бай Ганя феноменални (подч. м. Г. П.) изверги... Той чете своето произведение на Данко Харсъзина. Данко със светнали от мастиката очи поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата:

- Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскааай! - гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско сражение 87....(подч. м. Г. П.)

Този пространен цитат ни казва следното относно “производството на думи” от Бай Ганю:

Аналогията, проекцията на собственото Аз върху съседа, показва езиково развитие: крадец - хайдук - пладнешки, фатален феномен, т. е. съседа става непознаваема субстанция. Нещо повече: аналогията започва да се движи от собствената си езикова енергия, придобива огромни размери и обхваща дори институциите, които самият говорител, Бай Ганю, не притежава: семейството и рода на съседа;

Употребените от Бай Ганю думи имат своето езиково начало от термина война (сражение), т. е. изразяват разбирането, че “атаката е най-добрата защита”. Поради това глаголите тук изразяват движение (карай, блъскай), при което няма прегради, няма нищо: другият вече не съществува, той е убит чрез езика;

Дори символиката на съня, според З. Фройд езикът на сънищата е символичен и неговото разбиране изисква специална и специализирана подготовка, е разрушена. Думите на “антрефилетата” влизат в интимното и неконтролирано от съзнатия Аз пространство на съня на съседа и го рационализират и обясняват “чрез морално-психологически термини. (Според Платон “добрите” хора сънуват това, което “лошите” правят. Така чрез рационализираният езиково сън съседът става “лош”.)

Написаното по-горе няма да се разбере, ако не се открие насочеността на употребените думи, а тя е към следващият Иваница Граматиков, защото абстрактният съсед съответства на вече победеният опозиционен кандидат: учен и честен. Така употребените думи в “антрефилето” превръщат временната власт във вечна, защото е отстранен бъдещия опозиционен кандидат. (Оттук може да се разбере пренебрежителното отношение на Бай Ганю към опозицията в Народното събрание: “кой ти я слуша”!) Разбира се, всичко това няма да е възможно, ако не съществуваше вярата на селяните, че “формата е съдържателна и съдържанието - формално”, т. е. “щом се говори, значи има някаква истина”.

Книгата “Бай Ганю. Невероятни...” завършва с потвърждения на вече написаното: Бай Ганю не може да е опозиция (“Бай Ганю и опозиция - ама де-де!”), защото е завладял словото: сега вече идва ред на употребата на властта: “Едно да живей - хоп едно предприятие,88. т. е. властта е келепир, когато владееш словото и го употребяваш по описания начин, а другите, доколкото съществуват са молители (“Из кореспонденцията на Бай Ганю Балкански”), т. е. в ситуация, където липсва бунт, защото уважението към “големците” е в корелация с “покорна глава сабя не я сече”. Богът на властта побеждава, а тези които не слушат, да си “трошат главата”. (писмото на Бай Ганю до “внучето Стойко”)89.

Г. Власт - жени (според М. Фуко формата на релацията трябва да е “власт - секс”)

На други места в книгата си предложих разбиранията си относно релацията “власт - жени” в две насоки: похищение на езикова Европа и стремеж за господство над принципа на живота.

Разбира се, посочените разбирания не намаляват важността на релацията “власт-секс”90., която изразява господството над принципа на удоволствието и особено обезценяването на любовта за сметка на секса, чието социално измерение следва да се търси в “оварваряването” на нравите, разпад на семейството и т. н. до отрицание на модела “Ромео и Жулиета” от Шекспир.

Д. Структура на властовия модел “Бай Ганю”

Смислово подредени компонентите от структурата на властовия модел “Бай Ганю” изглеждат така:

1. Смъртта на Бога - властта на Бай Ганю е функция от обявената смърт на Бога;

2. Рационалност - рационализация на пътя към властта и оттук - избор преди изборите;

3. Липса на идеология - властта като “келепир” и оттук “изяждането” на обществените стойности;

4. Пространството - оттук отказ от езика на другия; аналогията като политически инструмент

5. Производство на думи: властова обвързаност с Големите думи и омразата към Другия - оттук - заместването на разказа с антрефилета и превръщането на другите в молители;

6. Вярата на селяните в “златните гори” - оттук отстраняването от властта на тези, които искат и творят демократичното.

Описаният властови модел “Бай Ганю” е привидно, симулативно демократичен. От него не може да произлезе осъзната личност и оттук - обществото е невъзможно. Властовият модел “Бай Ганю” постоянно ще възпроизвежда релацията “господар-роб”, макар и под други форми. Властовият модел “Бай Ганю” е скрит, тъмен, но не представя алтернатива на “прозрачния” модел на властта описан от Бентам91., а е негово теоретично усъвършенстване, т. е. молителите са видими и контролирани, но е невидим избора на видимия господар, който контролира всички.

                                           *

                                    *             *

Дейността на А. Константинов: образователна, професионална: държавна и частна като адвокат, обществена, политическа и словесна би следвало да се разбира, според казаното по-горе за литературната критика, в архаичната релация “сакрално-профанно” (М. Елиаде) като синонимно отношение на “светец-дявол”, доколкото държавното означено от Бай Ганю и представено от него е схващано като профанно (просташко), а дейността на Щастливеца като сакрално.

Ако всичко това е така, то въпросът за критериите за нормално поведение, които следва да произлизат от дейността на А. Константинов, т. е. обратното е ненормално (болест, лудост), е решен. Тогава как да си обясним, че част от литературната критика, при това в най-представителната й част, схваща Щастливеца като неудачник? (По-горе показах, че от тези релации може да произлезе властовия модел “Бай Ганю”.)

Според мен е нужен друг подход, съответно разбиране. Няма съмнение, че семейната и родова традиция на хаджи Константинови оживява в държавническа стратегия, чията визия изразява А. Константинов: начално образование с известни учители в къщи (царска традиция: Александър Велики - Аристотел; да не забравяме, че Алеко е потомък на Шишмановия род, последните царе на България преди османската власт, по майчина линия.); учение в елитната Габровска гимназия (първа в България); после - право в Русия; след завършването си А. Константинов заминава в столицата София, която в онези години е “село” спрямо търговския и уреден Свищов, по-късно заема високи държавни постове в съдебната власт и ... се отказва от всичко това, за да премине в литературното поле, неупражняваното адвокатство, за да намери смъртта си “случайно” някъде по прашния път от Радилово към Пазарджик.

Мисля, че това преминаване представя най-символичното и драматично личностно битие в българската история. Разбирането му очаква своите бъдещи изследователи. Надявам се, че съм допринесъл поне малко за този предстоящ успех, от който в немалка степен зависи формирането на българското общество.