Досегашни проучвания на проблема няма. На територията на България се откриват човешки и животински фигури, направени от глина, кост и злато. Върху повърхността на телата има символи от точки, спирали, кръгове, черти и резки поставени на определени места върху тялото. Преди 10 години започнах работа по литература, а после и върху конкретни фигури от с. Долнослав, Пловдивско (4 хил. пр. н. е.). Това изследване бе докладвано на Световния конгрес по акупунктура, състоял се в Истамбул, 1994г. За първи път в науката бе доказано, чрез аналогията, че върху пластично представеното човешко тяло, направено от глина са били онагледени медицински знания за биологично активни зони, намиращи се в човешкото тяло и свързаните с тях методи за лечение, както и медитативни техники, известни на йогите и тяхната система от чакри (т.е.колела). За последните науката доказва, че са свързани с ендокринните жлези и нервните сплетения. Изводите ми бяха, че разглежданите фигури не са идоли- божества, или пък произведения на изкуството, а съдържат онагледени медицински знания, практикувани по българските земи по същото историческо време, когато са практикувани в Изтока.
В настоящето проучване археологическите находки ще бъдат разглеждани в 3 групи:
Първа група: зони и пресурни точки върху човешки фигури направени от кост, мрамор, глина и злато (от IV хил. пр.н.е. до IX- X век).
Втора група: Метод за проветряване на тялото (контролирано дишане) онагледено върху човешка фигура.
Трета група: Медицински инвентар свързан с акупресура, акупунктура и обгаряне на зоните.
Заключение: Това проучване подтвърждава изказаното вече научно становище, че това не са божества, а онагледени медицински знания. Върху изработени човешки модели са изчертани схеми за лечение. Носителите на тази култура са познавали геометричните места на акупресурните точки и зони. Тези схеми осигурявали бързина и сигурност при диагностика и лечение. Важно място в лечебния процес се отдава на дишането. Медицинският инструментариум дава вярата на въздействие върху точките и зоните- пресиране, акупунктура и обгаряне.

РАЗСЕЛВАНЕТО НА РАННИТЕ БЪЛГАРИ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА В
КРАЯ НА VІ - НАЧАЛОТО НА VІІ ВЕК ОТ ХРИСТА
(археологически аспекти на проблема)

Борислав Павлов
Исторически факултет на СУ "Св. Кл. Охридски"

Проучването на материалната култура на "Старата Велика България" е единственият тип изследване, който може да даде обоснован отговор на множество въпроси, свързани с произхода, причините и пътищата на разселване, със стопанската и социалната структура на ранните българи. Поради това методите на такова изследване би следвало да бъдат обект на особено внимание. Историографията по въпроса ясно показва силна и необоснована намеса в археологическите проучвания на методи и тези, създадени чрез безкритично отношение и предоверяване на част от сведенията на писмените извори. Тази намеса налага и предвзетата теза за континуитивната връзка между културата от хунско време и материалната култура на Кубратова България. Тази теза е и "базата" на теориите за "номадизма" и "усядането" на българите в периода VІІ-ІХ век от Хр..
Смятам, че към проблема за формирането на комплекса археологически паметници на ранните българи на територията между реките Днепър и Волга трябва да бъде приложен метод, много популярен при изследването на райони, за които няма писмени сведения. Става дума за установяването на връзката между субстрата/предходната по време археологическа култура/ и суперстрата/следващата по време/. Тази връзка би могла да бъде континуитивна - по-ранната култура преминава в по-късната без значителни структурни изменения, или дисконтинуитивна - между двете култури няма никакво сходство.
На разглежданата територия такива култури са /от юг на север/:
- градските структури на албанската култура в източните части на Кавказ;
- аланската култура в централните и частично в западните части на кавказката верига;
- хунските паметници, които обхващат цялата степ между полите на Кавказ на юг и линията на лесо-степта на север;
- в най-южните части на лесо-степта, в района на г.Самара, са разположени селищата и некрополите на именковската култура.(карта №1)
Всички тези култури имат паметници датирани в третата четвърт на VІ-ти век от Хр.. Изключение правят градските структури на албанската култура за които се спори дали са унищожени в края на ІV-ти век от хуните или успяват да доживеят до края на VІ-ти и са опожарени едва тогава.
Описаната по-горе ситуация просъществува до края на VІ-тия век. Внезапно изчезват хунските гробни комплекси, селищата на именковската култура са опожарени и "именковцте" се оттеглят на запад, албанските градски структури също завършват с пожари. Продължава развитието на аланската култура, но се променя района на разпространението и - аланите напускат високите части на планините и се заселват в полите на Кавказ, част от тях, вероятно принудително, са заселени и в степта (паметници от типа на Канцирка и Стецовка).
За пръв път в края на VІ-ия век от Хр. на територията на Източна Европа се появява комплекс от паметници, сходни, от една страна, с паметниците от Дунавска България и от друга със някои средно- азиатските култури (джетъй-асарската например). Те се разполагат в две териториални групи.
Едната обхваща територията на Предкавказието и полите на Кавказ. В източната си част тя е представена от паметници от типа на Верхний Чирюрт, а на запад от типа на хумаринското градище. Тези паметници са комплекси от укрепени селища, неукрепени селски структури, некрополи и самостоятелни аристократични гробове. Групата съжителства с аланите и под нейно влияние в аланските гробни комплекси се появяват, наред с византийските и иранските импортни вещи, и оръжие, конско снаряжение и ювелирни изделия със средноазиатски прототипи.
Другата е локализирана в района на Самарская Лука, естествено укрепена територия в завоя на р.Волга, северно от днешния град Самара. Там, върху опожарените поселения на именковската култура, са разположени раннобългарски некрополи. Селища от този район все още не са известни, въпреки че гробният инвентар свидетелства за развито керамично производство, железарство и обработка на кост, които предполагат наличието на работилници и селищни структури.(виж карта № 2)
Сравнението на тези две археологически картини показва липсата на приемственост между хунските и българските паметници. Докато хуните обитават степта, българите се заселват в територии, удобни за развитието на земеделие. В тези територии всички компоненти на уседналата култура се появяват едновременно. Няма данни за усядане или друг процес на адаптация към природната среда.

ИЗСЛЕДВАНИЯ НА ВОЛЖСКА БЪЛГАРИЯ В РАЙОНА НА ГРАД САМАРА
Т. Ялъмов

Институт по древни цивилизации;
Клуб "Приятели на Рьорих"

Цел: Проучване работата на самарските археолози, открили през последните години нови археологически паметници от VІІ - ХІІ век в района на гр.Самара, център на южната част на Волжска България.
Материал и методика: Използуван е обширен археологически, епиграфски и исторически материал получен от самарските археолози и други специалисти /1, 2, 3/ през последните години. Автора на съобщението е посетил през октомври 2001 г. Самарският краеведчески музей "П. Алабин" и се запозна с работата на водещи археолози - Кочкина А., Сташенков Д. и други изучаващи паметниците на Волжска България. Материала е допълнен и с нови изследвания направени в България: епиграфски изследвания /6/, лингвистични разработки /7/, анализ на религията на прабългарите /8/.
Анализ на резултатите: На територията на Самарска област от 1995 година се реализират следните програми: "ВЪЗРАЖДАНЕ", която е в рамките на Регионалната програма за национално-културно възраждане на народите на Русия и културологичната програма "ПОЛДЕНЬ. ХХІІ ВЕК". Програмите подпомагат провеждането на археологически изследвания на градовете на Волжска и Велика България, организирането на международни археологически конференции/4, 5/, производство на учебни видеофилми /10/ и други проекти свързани с изследване периода на ранното средновековие.
Край гр. Самара се е намирал един от най-големите градове-крепости не само на Волжска България, но и на средновековна Европа - т.н. Муромско градче /истинското му име не се знае/. Крепостните стени са ограждали площ от 150 дка, а целият град заедно с прилежащите занаятчийски работилници е заемал площ от 400 дк /1 /. Материалите от разкопките на този и други градове, от проведените конференции, все по-ясно разкриват значението и приноса на Волжска България за развитието не само на този район, а за стопанските й връзки по Великия Копринен Път с по-отдалечени райони, като Кавказ и Централна Азия /9/.
Тези изводи се допълват и с новите резултати от българските изследователи на културата на Волжска България, направени в България. Все по-пълно се разкрива изключително високата култура и приноса на българите от доислямска Волжска България.
Изводи: Обединяването на усилията на много специалисти от различни области на историческите и други науки върху ранносредновековният период на културите в района на Поволжието и Самара, работата по голями национални и регионални програми вече дава своите резултати. Появяват се все повече обобщаващи работи, разкриващи връзките между различните култури в пространството и времето, като немалка част от тях засяга историята на Велика и Волжска България.
През последните 7-8 години са открити много нови паметници на Волжска България, които много по-пълно разкриват културата и значението на Волжска България през двата и периода - VІІ - Х век, предислямски и Х-ХІІ век - ислямски. Публикувани са нови данни показващи изключително високото цивилизационно ниво на Волжска България през VІІ - Х век, преди въвеждането на ислямската религия.
Заключение:Необходими са по-тесни връзки между специалистите работещи по национални и регионални програми за изследване историята и културата на Волжска България, както в Русия, така и в България.
Ползвана литература:
1. Матвеева Г.И., Кочкина А.Ф. Муромский городок. Самара. 1998.
2. Матвеева Г.И. Могильники ранних болгар на Самарской луке. Самарский университет. 1997.
3. Средневековые памятники Поволжья. Межвузовский сборник. Самарский университет. 1995.
4. Культуры евразийских степей второй половины І тысячелетия н.э. /из
истории костюма/. Самара 2001. ТомІ и ІІ.
5. Культуры евразийских степей второй половины І тысячелетия н.э. /вопросы хронологии/. Самара 1998.
6. Добрев П., Добрева М. Древнобългарска епиграфика. София 2001.
7. Шопов Я., Цанков Л., Ялъмов Т., Ненчев Л., Канконосян Г. Компютърен анализ на фамилните имена в телефонния указател на София за издирване на редки и остарели думи от прабългарски произход. Национална научна конференция "Древната българска цивилизация". 15-16.02.2002. София.
8. Шопов Я., Ялъмов Т. Древната религиозна система на прабългарите и въздействието й върху религиите в средна Азия. . Национална научна конференция "Древната българска цивилизация". 15-16.02.2002. София.
9. Рерих Ю. По тропам срединной Азии. Самара. 1998.
10. История, культура, народы Самарского края. Учебный видеофильм. /Части: 1.Волжские болгары. 2. Славяне на Волге. 3. Путешествие Ибн-
Фадлана и др./ Программа: "ПОЛДЕНЬ. ХХІІ ВЕК".

Типология на археоастрономическите обекти в България
А. Д. Стоев
Народна астрономическа обсерватория, Стара Загора

Цел: Да се анализират структурните елементи на скално-изсечени паметници от енеолита и бронзовата епоха, разположени по българските земи. Да се направи типологизация по методи и небесни обекти за наблюдение, както и йерархичната им структура по географска локализция и функционални елементи.
Материал и методика: В работата е използвана база данни за структурните елементи и ориентацията на скални светилища, разположени на територията на Родопите и Странджа-Сакар. Основните методи са археоастрономически анализ на данните.
Анализ на резултатите: Без съмнение, човекът наблюдава звездното небе и светилата по него от най-дълбока древност. Фиксирането на астрономически посоки и разпределението на звездите в области, наречени съзвездия, става значително по-късно. Още по-късно започва използването на линията на хоризонта в качеството й на опорен кръг, с отбелязани върху него точки на изгрев и залез на Слънцето, Луната, планетите и ярките звезди. Възможностите да се измерват посоки и разстояния непосредствено върху небесната сфера се появяват още по-късно.
В доклада се дискутира въпросът за използването на елементите на небесната сфера - хоризонт, екватор, еклиптика, небесен полюс за пространствена ориентация в епохата на енеолита и бронза.
Тази безспорна необходимост от астрономически наблюдения поражда създаването на наблюдателни методи и съоръжения. Те поставят началото на специфични позиционни системи за наблюдения на Слънцето и Луната. За това е необходимо познаване на точките, свързани с техните изгреви и залези по време на равноденствие и слънцестоене на съответната географска ширина ( =40-45 за средни ширини).
Разглеждане на позиционните системи открити в скално-изсечените паметници "Белинташ" до с. Мостово, Пловдивско, "Зайчи връх" до с. Кабиле, Ямболско, "Харман Кая" до с. Долна Чобанка, Момчилградско, "Кози камък" до с. Беслет", Благоевградско, "Татул" до с. Татул, Момчилградско, "Тангардък Кая" до х. Боровица, Кърджалийско и др. Анализирани са визирните съоръжения, маркиращи характерните положения на слънчевия диск върху линията на хоризонта или при пресичане на главния меридиан на мястото на наблюдение. Изследвани са функционалните връзки между елементите от светилищния интериор и точките на изгрев и залез при възвратните движения на Слънцето между лятното и зимното слънцестоене. Изследвана е и възможната методика за използването им като опорни хронометрични маркери за построяването и поддържането на календарни системи.
Установено е, че моментите на равноденствията са определени с точност 1 ден, а преминаването на Слънцето през главния меридиан в мястото на наблюдението е фиксирано с грешка 1 дъгов градус и 2 дни. Основните направления към точките на изгрев на слънчевия диск по време на равноденствие и сънцестоене са определяни с точност 20 дъгови секунди.
Типологията на скално-изсечените паметници е направена по:
а) азимут на основната прицелна посока (точки на лятно и зимно слънцестоене, точки на пролетно или есенно равноденствие);
б) основни способи за визиране (чрез използване на стълбове, улеи, траншеи, пещерни галерии, специални прицелни съоръжения);
в) според използването им за комплексни цели (наблюдения, култови практики, времеизмерване);
Сравнени са хронологичните граници на съществуване на древните обсерватории по астрономически данни и археологически оценки. Дискутирани са установените разлики между тях в полза на по-голямата достоверност на археоастрономическата теза.
Изводи: Проучването на скално-изсечените паметници с методите на археоастрономията трябва да продължи главно по посока на създаване на критерии за идентификация на функционалните им елементи свързани с наблюдения на основни точки и обекти от небесната сфера.
Заключение: Типологизирането на археоастрономическите обекти разкрива тяхната историческа еволюция. Необходимо е да се потърсят допълнително количество археологически данни, които да обяснят използването на получените астрономически данни и знания в тогаващния социум. Във връзка с това трябва да се преразгледат някои от археологическите оценки за хронологическите граници на съществуване на скално-изсечените паметници по българските земи.