КАК ОДС ЗАГУБИ ИЗБОРИТЕ?
3 Юли 2001
Юлиан Попов
ЗАЩО ЦАР СИМЕОН ІІ СПЕЧЕЛИ ПАРЛАМЕНТАРНИТЕ ИЗБОРИ ПРЕЗ 2001г.?
Александър Долев
…по думите ги изпратиха
Какво се случи на 17 Юни? И защо? И как? Тези въпроси могат да се окажат по- интригуващи от това какво предстои да се случи в следващите 4 години.
Интерпретации
Още преди изборите се появиха твърдения за разпадането на двуполюсния политически модел, за негативния вот, за третия път и други подобни интерпретации. Други обяснения свързват изборния резултат с обедняването на народа, корупцията във властта, безработицата, ниските заплати, данъчната система и т. н.
Вероятно всички тези твърдения са част от обяснението на изборния резултат. Но има и друго, по-просто обяснение - сериозните грешки на СДС в маниера на общуване с избирателите. О тази гледна точка икономическите причини, корупцията или динамиката на националните и глобални политически модели изиграха значително по-малка роля от тази, която им се приписва.
Миналото
Нека се върнем малко назад към онези дни на 97-ма, когато хората излязоха на улицата, за да свалят законно избраното управление. Протестът беше достатъчно категоричен, за да смъкне от власт социалистите и да предаде властта на СДС. Стана ясно, че българинът, когато му дойде до гуша, е готов да излезе на улицата и да отстоява правата си.
Сделката
Необичайната смяна на властта обаче изискваше и необичайно поведение на новото правителство спрямо човека от улицата. Пряката акция на гражданския гняв изискваше и значително по-пряка отчетност на новото правителство. Гневният гражданин очакваше да бъде включен в това, което предстоеше да стане, а голямото мнозинство български избиратели се идентифицираха с онези малцина, които хвърляха камъни по Народното Събрание или бяха бити от полицията.
Усилена работа
След изборите правителството запретна ръкави и независимо от забавянията и неуспехите, свърши добра работа: левът се стабилизира, икономическият растеж надхвърли 5 % (което е много), износът значително се увеличи, визите за пътуване в Европа бяха отменени, влиянието на редица съмнителни финансови групировки беше силно потиснато. И това стана по време на Косовската криза, която би могла да бъде прекрасно оправдание за икономически упадък и международна изолация.
Отплатата
Въпреки всичко, обаче, СДС беше безцеремонно изхвърлено от властта. Защо? Да се твърди, че ОДС загуби заради забавената приватизация на БТК и Булгартабак или защото не изработи перфектно сделката с Балкан, не би било особено сериозно. Съмнително би било дори да се смята, че корупцията е пряката причина за загубата (в крайна сметка това правителство изхвърли Майкъл Чьорни от страната, изгони трима руснаци, обвинение в шпионаж - все неща, които би трябвало да подклаждат гордостта и убеждението на българина, че страната се измъква от дружбата на най-опасния възможен корупционен източник - докато Симеон прекара по време на предизборната кампания цял ден в задушевната компания на Илия Павлов).
Маниери
Едно друго обяснение за драматичната загуба е позата, която СДС зае. "Ние правим много за вас, вие трябва да сте ни благодарни." Един народ, който е доказал способността си на демократичен гняв, трудно приема подобно послание. По време на преговорите за безвизовия режим из средите на СДС се говореше: "ако махнем визите - печелим, ако останат - губим". Подобна нагласа не би могла да бъде по-пагубна за предстоящите избори. Идеята, че избирателите могат да бъдат купени (дори и с нещо, за което те всъщност са гласували), работи само частично и то обикновено в по-примитивни страни. Българският избирател не очакваше просто икономически растеж, отмяна на визите или двуцифрено нарастване на износа. Той очакваше прозрачност и близост на властта, той очакваше, ако можем да се взрем в буквалния смисъл на този израз, народна власт.
Огорчение
СДС обаче не можа да изгради и защити подобна репутация, вероятно защото се ограничи в технологията и очевидните измерими постижения на управлението - както на партията, така и на държавата. Но не тази очевидност очакваше избирателят. Той се чувстваше отхвърлен, той беше обиден (едно много нашенско чувство), в него растеше недоверие и апатия. Ако СДС беше провел повече проучвания с фокусни групи или просто беше влязъл в по-пряк контакт с обезверени или агресивни избиратели (вместо да се предоверява на най-твърдите си поддръжници), щеше да чуе изрази, в които се изливаше нарастващата враждебност на избирателите: "оядоха се", "същите са като другите", "сложиха свои хора навсякъде", "децата им все в чужбина учат", "возят се в Мерцедеси с пуснати перденца". Тези критики са прекалено неопределени и може би в доста случаи неоснователни, но с избирателя не се спори!
Диалогът
Появи се предизборната кампания на СДС, чийто венец беше лозунгът "Воля да продължим". Представете си този диалог:
Избирателят: "Не ви ли е срам, оядохте се!"
ОДС: "И занапред пред нищо няма да се спрем!"
Избирателят: "Навсякъде назначихте свои хора"
ОДС: "Не се съмнявайте в твърдата ни воля да продължим!"
и т. н.
Към тази размяна на реплики се прибави и апелът на една олимпийска шампионка към избирателя, който беше убеден, че прекалено много е понесъл, да не хленчи, а да се държи и той като олимпийски шампион и когато не са му останали никакви сили, да се изправи и бодро да побегне.
Ако гневният избирател зададеше въпроса "Вие разграбихте държавата, а за нас какво остана?" предизборен плакат простичко отвръщаше "Работа и Сигурност". Звучи почти като Белене.
Защитна позиция
Усещайки апатията, недоволството и заплахата, ОДС зае защитна позиция, а защитната позиция само засилва агресивната нагласа на избирателя. И колкото повече аргументи ОДС привличаше за своите заслуги - а основателни аргументи и заслуги имаше в изобилие - толкова повече се настървяваше отсрещната страна. СДС започна да прилича на отхвърлен любим, който усилено обяснява колко много е направил за своята любима, колко пръстена й е купил, как я е завел в Европа и т. н. Всеки, който е гледал глупави сантиментални филми или има малко житейски опит знае, че тази стратегия е пагубна.
Много критики се отправят към негативната кампания на ОДС. Всъщност няма нищо лошо и неефективно в негативната кампания.
Точно 10 дни преди българските избори лейбъристите във Великобритания постигнаха историческа победа над консерваторите с кампания, която оприличаваше постиженията на Маргарет Тачър (които те на практика стриктно доразвиват) с филм на ужасите, заядливо подхвърляха намеци за хомосексуализъм сред ръководството на Консервативната партия и дори експлоатираха плешивостта на консервативния лидер в своя полза, като разпространиха из цялата страна огромен плакат с главата на Уилиям Хейг (лидера на консерваторите) с прическата ма Маргарет Тачър и текст: "Страхувай се, много се страхувай!". А англичаните минават за добре възпитани.
Проблемът не беше в негативността, а в отбранителната позиция, която ОДС зае. Критиките към НДСВ бяха обагрени от чувство за несигурност, което пораждаше по-скоро оправдателен изказ вместо самоуверена атака. Така привижданото от много избиратели арогантно поведение на правителството/СДС, се комбинира с агресивна неувереност към новопоявилата се политическа сила.
Напразни очаквания
Какво очакваше избирателят? В последните месеци или година онова, което избирателят очакваше от ОДС беше вероятно по-близо до откровението, разкаянието или изповедта, отколкото до себеутвърждаването (независимо колко основателно беше то). Избирателят искаше да види хора, които по-скоро казваха "извинявай, сгреших, забравих те", отколкото "какво ли не направих за тебе". Подобен подход би могъл да върне някои от разочарованите избиратели. Комбиниран с очевидна подмяна на хора със съмнителна репутация, той вероятно би дал добър резултат.
И другото което избирателят очакваше беше нещо ново, нещо различно - нови теми, нови лица (не само отстраняване на няколко стари), нови идеи. "Воля да продължим" не предлага нищо ново. За онези, които са обхванати от безразличие, "воля да продължим" не е особено вдъхновяващ призив. След като неотдавна един безсъдържателен комик събра на президентските избори 17 % от гласовете, не е трудно да си направим заключението, че 15 - 20 % от гласоподавателите спокойно биха могли да гласуват за нещо напълно нелепо, но просто ново и различно. Нови лица и нови теми обаче не се появиха и дори такива очевидни ходове като демонстративно включване на повече жени в листите или издигането на здравеопазването или образованието като първостепенен приоритет не бяха експлоатирани.
Тематика на кампанията
По отношение на основните предизборни теми поведението на ОДС беше объркано и неубедително. Преди изборите се появиха проучвания на общественото мнение, според които най-острият проблем за българина бил безработицата (80 % от отговорилите). ОДС взе че повярва на тази цифра и набързо обяви програма за заетостта, допълнена от лозунг "Работа и сигурност". Много е съмнително, че в отношенията между избиратели и правителство именно безработицата е основният проблем. Освен това не звучи особено искрено политическа сила с дясна ориентация, която храбро прокарва последователни пазарни икономически реформи и твърди, че има "воля да ги продължи", да обещава в същото време просто откриване на работни места. Избирателят не е глупав, а когато се чувства изолиран от политическата партия, за която е гласувал преди, е и много чувствителен към противоречиви обещания.
Алтернативата: "Ето, Симеон пристига…"
Какво противопостави на това предизборно поведение НДСВ? Реално непозната, но митологична фигура, зад която се наредиха: насъбран в суматохата екип, който наред с неколцина безспорно способни хора (макар повечето без политически и парламентарен опит) включва маса случайни хора, които нито се познават помежду си, нито пък лидерът им ги знае; набързо написана програма, която тепърва трябва да се пише наново; тясна асоциираност с фигури от типа на Стоян Ганев; поток от противоречиви твърдения за членството на България в НАТО, за икономическата програма, за административната реформа (кога прибързани, кога некомпетентни, кога на развален български); заклинанието "800 дни", което звуча като песен на Емил Димитров (певеца); и, разбира се … мълчание. Но НДСВ предложи също нови лица, твърдение, че всичко ще бъде различно и лозунг "почтеност във всичко". Това на практика е една много рехава оферта към българина, която обаче обедини някаква странна коалиция от въображаеми партии: партия на наказателния вот; на разочарованите седесари, които никога няма да гласуват за БСП; на разочарованите бесепари, които никога няма да гласуват за СДС; на безразличните, на които изведнъж им стана забавно (17-те процента!); на крайните носталгици, които все още се намират в парадигмата "този сервиз е от преди Девети" - с две думи коалиция на националния комплекс за малоценност, която очаква, че спасението може да дойде само от вън (поне този път, да се надяваме, не става дума за Дядо Иван).
И още нещо
Не бива да пропускаме, че НДСВ имаше невероятен късмет. Отхвърлянето на Симеон като потенциален кандидат за президент, неуспешната регистрация и затрудненията около включването на НДСВ в изборите - каквото и да е обяснението за това - без съмнение значително допринесоха за героизацията на движението. Вероятно дори отстраняването на доносниците от листите на НДСВ се е привидяло на мнозина като саможертва, а не като доказателство за "от кол и въже" принцип на подбор.
И сега какво?
Ако сега СДС може да се упреква или да бъде упрекван в нещо, това е маниерът на общуване, а не мащабът на икономическите или политическите му постижения - които според всеки нормален критерий надхвърляха необходимото за получаване на втори пълен мандат.
Какво следва оттук нататък? Ще успее ли СДС да преобразува своето поведение и да убеди българина, че това е партията, която представя и която се отчита пред онези, които излязоха на улиците през 1997 година? Ще успее ли партията да изгради образ, който да заговори на прагматичния, но и обидчив и гневящ се българин? Това съвсем не е лесно. Антикомунизмът и спасението на страната от действително катастрофална икономическа криза (тази от 1997, а не от 2001) са вече теми на далечното минало. Не бива да се разчита и на това, че народния гняв ще се обърне след година-две към победителите в сегашните избори и отрезвения избирател ще си каже: "леле, какво направих" и ще поправи грешката си.
Организационното укрепване на СДС може и да помогне, но няма да има решителен ефект. Мъчителна задача. Единственото успокоение е, че състоянието на опозиция по принцип е много ползотворно за определяне на силна и печеливша идентичност.
Досега в нито един анализ не прочетох някакво сериозно обяснение за причините довели до победата на царското движение в парламентарни избори 2001г.
Наслушахме се и се нагледахме на всякакви интерпретациии от сорта:
- Народът не разбра управляващите. Те оправиха макроикономиката, но тежестта на реформите изпразни джобовете на хората, които мислейки със стомасите си гласуваха протестно.
- Царят спечелил със популизъм.
- Народът очаквал месии отвън, които да му оправят дереджето.
- СДС се провалило поради корупцията и арогантността на управляващите.
- Народът направил грешка, която щяло да му струва скъпо.
- Мисленето на българина е митологично, историята му циклична. Царят бил последният мит, и много хубаво че сега ще се разбие.
И т.н и т.н.
Няма да се занимавам със критика на теориите на присъдружните политолози Минчев, Дайнов, Гарнизов и сие. Самото словосъчетание "син политолог" е един оксиморон от сорта на "дървено желязо". Или си политолог или си син или червен. Виж терминът "син шаман" прекрасно пасва на Евгений Дайнов. Той много добре би стоял с препаска през кръста, накичен с амулети и държащ тъпан в ръце. Представяте ли си го как подскача край огъня надрусан с магически отвари и предричащ изборна победа на вожда Костов. А един поглед към Огнян Минчев дава представа какво са представлявали загадъчните и до ден днешен
за историците "хранени хора" подвизаващи се в дворовете на българския канасюбиги. Функциите им са неизяснени и досега. Огнян Минчев дава един възможен отговор на въпроса.
Но сега сериозно. Някой ще се сети ли да каже, че управлението на СДС при Иван Костов беше безобразно? Помните ли бъдещия премиер на митинга на победата след края на януарските събития 1997г. пред храм-паметника "Александър Невски" как заяви от трибуната "Ние няма да Ви излъжем". Когато стана министър-председател със смазваща изборна победа, огромно парламентарно мнозинство и омаломощена опозиция, готова да го подкрепя по някои общонационални въпроси му се даде невероятен исторически шанс. Той имаше пълните възможности да направи необходимите реформи, да декомунизира и демократизира страната и да изгради отлична пазарна икономика. Обществената подкрепа беше налице, а две години правителството имаше такъв медиен комфорт, за какъвто другите могат само да мечтаят. Нещо повече, след преживяната криза българският народ беше готов да прощава грешки и неблагополучия и да дава огромен кредит на доверие. Шансът беше на негова страна, но ако той беше държавник, а не политикан. Но когато случайни хора бъдат изтласкани на държавния връх на гребена на народното недоволство, те не могат да бъдат по-различни от това, което са всъщност. Цялото управление на Иван Костов беше на нивото на посредствения политикономист, съпруг на партийна секретарка. Той не направи нищо различно от това с което беше живял и познаваше - братовчедско-мафиотска партия с опит за тоталитарно управление. Вместо да руши старите порядки, той ги укрепи в опит да запази статуквото на удобния двупартиен модел. Нещо повече - Иван Костов като личност прояви в политиката и управлението всички негативни черти които притежаваше. Жалките диктатори винаги са еднакви - комплексирани като Хитлер, показни аскети като Ленин, недопускащи около себе си хора, които да ги засенчват, като Сталин. С абсолютна омраза към интелигентните, преуспелите и компетентните. Това съчетано с иначе отличните организаторски качества, умението да се вдъхва респект или страх в околните, работоспособност и волска упоритост, каквито черти Костов несъмнено притежаваше, създаде ужасно управление. В края на мандата си той беше върнал страхът у хората. Фирмите трепереха за бизнеса си, държавните служители за работните си места. Иван Костов беше създателят на ужасяващата система на партийно-държавна корупция, впоследствие приватизирана от обкръжението му. Не, че преди него нямаше корупция. Имаше, но частична и хаотична. Той беше човекът, който я институционализира. И това беше главното "постижение" на управлението му. Непокорните, отказалите да плащат на управляващите или по-опасните политически противници бяха смазвани с държавните контролни механизми - ревизори, данъчни, контролни органи, полиция. Още повече, че Костов се постара да овладее изцяло съдебната система, която слугински изпълняваше поръчките му. Възстановена беше функцията на политическата полиция да следи и компрометира неудобни противници на режима. И всичко това на фона на нарастващата бедност, безработица и безперспективност. Иван Костов не само създаде корупционно управление, това управление задуши предприемачеството с регулаторни и лицензионни режими, с управленска некадърност и разсипничество. Освен огромното разграбване на страната, управляващите съсипваха останалото, което не можеха да окрадат, а и не позволяваха на другите да създават. Едва ли може да се даде по-добро сравнение на управлението им, от това с времето на башибозушките орди. Освен това седесарските управленци на всички нива воглаве с премиера демонстрираха изключителна арогантност и безпардонност. Считаха се за вечни и ненаказуеми. При такива предпоставки част от отговора на въпроса защо Костов загуби изборите е даден.
Но това е едната страна на нещата. Това злощастно управление помогна на българския народ да разбере, че проблема не е в това коя партия ще управлява - лява или дясна, ретроградна или "прогресивна". Хората осъзнаха, че проблемът е в партийно-политическият модел. Пропорционалната избирателна система и изградените криминално-религиозни структури с тоталитарен уклон, кой знае защо наричани у нас "партии" само затвърждаваха статуквото, като извършваха отрицателен подбор на бездарни послушници за депутати, кметове и министри и общински съветници. Те изпълняваха сляпо командите на партийно - мафиотските шайки (или ръководства), които ги оглавяваха. Така самата политическа система се оказа хранителната среда в която разцъфтяха Жан Виденовото и Иван Костовото управления. Така се създаде този политико-управленски "елит", който и до момента се опитва да управлява страната или поне да запазва изгодното му статукво. Жалките опити на Костов да ликвидира изобщо мажоритарните избори в страната се провалиха поради обществената съпротива. Той имаше "доброто" намерение да направи кметовете избирани от Общинските съвети, членовете на които на свой ред да бъдат избирани чрез пропорционалните избори в партийни листи. Така щеше да се ликвидира самата идея за мажоритарност на избора, за личностно поведение и присъствие на хора - различни от фюрера, на политическата сцена. Те щяха да бъдат заменени от партийни послушници като депутатите. За щастие този опит се провали. Но самата идея отвори очите на невярващите към какво се стреми режима на Костов. Самите автори на идеята Бакърджиев и Бисеров по време на тайните обсъждания на промените на избирателните закони в НИС на СДС през май 1998г. си даваха сметка колко е взривоопасно предложението им. Бисеров дори каза пред седесарския елит: "Трябва да внимаваме с прокарването на тази идея, по този начин единствения избиран мажоритарно човек в държавата ще остане президентът. Разбирате ли на каква съпротива ще се натъкнем." По-рано Иван Костов беше казал по този повод, че "Ние имаме шанса ако сме умни да управляваме десет-петнадесет години напред." Неуспехът му да ликвидира мажоритарните избори му съкрати управлението с 13 години. Общинските избори през 1999г. нанесоха първия удар по режима му.
Ако се върнем към местните избори през 1998-9г. ще забележим един интересен феномен. Тогава ВМРО за пръв път приложи на практика изборния модел на така наречените "граждански листи". В противовес на практиката на СДС и БСП за издигане на партийни активисти и послушници за съветници и кметове, ВМРО още на частичните избори за кметове в три новообразувани общини - Стамболийски, Перущица и Кричим през лятото на 1998г. предложи в листите си хора професионалисти, необвързани партийно с ВМРО, но хора с авторитет в градовете си. Това бяха видни личности, поканени да защитават градските или общинските интереси. Куриозното беше, че част от тях бяха дори членове на СДС или БСП, но се кандидатираха в листи на ВМРО. Резултатът в Стамболийски беше разгромяващ, от общо 29 съветника по четири бяха на СДС и БСП, а 21 на ВМРО. Кметът подкрепен от ВМРО, но кандидатиран като независим също спечели с размазваща противниците преднина. Доказа се практически теоретичната постановка, че при участието на повече десни партии в изборите левият електорат просто се стапя. Дълги години в Стамболийски СДС печелеше с по 65-70% всички избори, но БСП винаги запазваше своите 30-35%. В изборите през 1998г. БСП остана с по-малко от 14%, а двете десни партии - СДС и ВМРО взеха останалите 86%. И СДС и БСП бяха ужасени от резултата. Този пробив смъкваше маската на 10 годишния преход. Веднага ставаше ясно, че най-добрата декомунизация ще стане при участието на повече десни партии във изборите. БСП просто щеше да се свие до нормалните 10%. Това доказа за пореден път, че двата мастодонта СДС и БСП се подкрепят един друг и са в съглашателство да не допускат други политически субекти на сцената. На редовните местни избори през 1999г. ВМРО приложи идеята си за гражданските листи в една трета от общините на България. "Девизът - местен, свестен и известен" синтезира идеята да се канят в листите видни личности, независимо от партийната им обвързаност или симпатии. В така наречената "синя столица" на СДС - град Пловдив ВМРО извади листа за съветници в която от 57 души общо, членове на ВМРО бяха първия, третият и част от предложените след 15 място, тоест в неизбираемата част на бюлетината. Избрани бяха 6 души - двама от ВМРО и четирима необвързани с организацията, но видни пловдивчани - адвокат, архитект, директор на Историческия музей и частен бизнесмен. ВМРО стана третата политическа сила в Пловдив от пръв път. И още веднъж се потвърди в практиката , че десните партии изяждат левия електорат. Докато в избрания през 1995г. при двуполюсния модел Общински съвет 28 съветника бяха от СДС и 23 от БСП, то през 1999г. при яростната битка на СДС и ВМРО левите останаха с 13 съветника, а общо 38 бяха на ВМРО, СДС, независими и други десни партии. За пореден път се доказа, че мажоритарността на предложените кандидати и участие на други партии извън двата мастодонта ще разруши статуквото.
Идеята на ВМРО за гражданска листа от известни личности - почтени и професионалисти победи. По-интересното е, групата съветници на ВМРО остана без двамата члена на организацията. През 2001г. единият беше изключен от ВМРО и от групата, а другия подаде оставка, защото се премести да живее в друг град. На негово място влезе следващия в листата, също необвързан с ВМРО - известен пловдивски професор-психиатър бивш член на БСП. Петимата съветници от групата на ВМРО останаха лоялни на организацията, без да са нейни членове. Гражданският модел в крайна сметка победи.
И ето логичното обяснение на изборната победа на Цар Симеон ІІ през юни 2001г. Освен отвратителното управление на Костов и напрупаната омраза към двете партии СДС и БСП и към самият политически модел, хората упражниха мажоритарен вот. Те гласуваха за Царя като за личност. Изобщо не се интересуваха, какви хора е посочил за депутати в листите си. Дори там да бяха Иван Костов и Жан Виденов, ако Царят ги беше поставил щяха да бъдат избрани.
Разбира се Царят приложи в национален мащаб същият модел, който ВМРО пробва през 1998-99г. - граждански листи за депутати в които попаднаха известни лица, и безпартийни, и от други партии. Разбира се влязоха и неподходящи хора и затова в групата на НДСВ има всякакви лобита и фракции - и монархисти и републиканци, и леви и десни, и космополити и националисти, и американофили и русофили, и бивши седесари и бивши бесепари. Има и хора от сенчестия, и от чистия бизнес, и юпита върнали се от Запад, и хора не напускали досега България.
Дори политическият механизъм на участие в изборите на НДСВ като коалиция от две малки партийки беше приложен за пръв път от ВМРО през 1998-99г. Тогава ВМРО беше регистрирано по Закона за лицата и семействата и нямаше право на политическа дейност. Затова бяха регистрирани две фалшиви партии със странни имена. Те подадоха в ЦИК заявление за коалиция под името ВМРО-Българското национално движение и тя нямаше как да им бъде отказана. В същото време послушният на синьото управление съд, бавеше регистрацията на политическа партия под името ВМРО-БНД по нареждане лично на Иван Костов. Този отвличащ маньовър с явната и фалшивите партии позволи ВМРО, макар и коалиционен партньор в парламента да се конфронтира със СДС на местните избори със собствена бюлетина.
Паралелите на участието на ВМРО и НДСВ в изборите не свършват дотук. Има и припокриване в програмите на двете структури, особено в икономическата част. Разбира се при посещението си при Царя в Мадрид през 2001г. лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов му даде копие от програмата. Но не е важно дали Цар Симеон ІІ е използвал опитът натрупан от ВМРО. Това не е патент на която и да било партия. Това е просто българският Възрожденски модел на общинско самоуправление - най-видните българи да стават кметове и настоятели, независимо от убежденията си. Този модел проработи през 1998-2001г. и показа, че натрапената ни отвън двупартийна система е чужда на българина и обслужва външни геополитически и вътрешни криминално-партизански интереси.
Големият удар по нея беше нанесен през 2001г., но следва да бъде завършен с въвеждане на напълно мажоритарни избори за всички нива - кметове, съветници и депутати. И тогава България отново ще се превърне в "Прусия на Балканите".