![]() |
|
Родът ми |
|
РОДЪТ
В столицата се опитват да го убият комунистите. В София го спира милиционерски патрул с явната цел да го арестува. При проверката на документите, обаче го спасява едно разминаване в имената. В гимназията той е носел името Иван Илиев Иванов. По-късно обаче си сменя името, като взема старото фамилно име на рода - Долеви. Така след гимназиалната диплома, всичките му документи са на името на Иван Илиев Долев. Точно това несъответствие в имената го спасява от ареста. Патрула счита, че се е заблудил и го пуска. Ако бяха се опитали да го арестуват, баща ми като офицер нямаше да се даде. Въоръжен с пистолет е щял да убие и двамата и кой знае как щяха да се развият събитията. После заминава на фронта и комунистите го изпускат от полезрението си. Участва във втората фаза на Отечествената война и в боевете край Драва и стига до чин подпоручик - ротен командир. Получава и орден за храброст. (При последния му арест на 10 юни 1977г. от Държавна сигурност му го иззеха. След 1991г. той го потърси в архивите на ДС, но орденът беше изчезнал в колекцията на някое ченге.) След войната като фронтовак е имал право да следва каквато специалност избере без да държи приемен изпит. Записва се в Юридическия факултет и взима всички изпити за първи курс с отлични оценки. В София обаче участва в създаването на антикомунистическата организация Легионерски център І-ви (защото по-късно има и Легионерски център ІІ-ри), чиято цел е да свали с военен преврат комунистите от власт. Организацията е разкрита през 1946 г. Баща ми тогава 24 годишен излежава 10 годишна присъда до 1955, като пребивава във всички затвори на територията на страната. От 1955 г. е на свобода и се връща в родния си град Пловдив. Работи като леяр в завод "Балкан". През 1958г. отново е арестуван във връзка с отшумяващите унгарски събития от 1956г. Изпратен е без съд и присъда в концлагера Белене, където престоява точно една година - до 1959г. Между другото там се запознава с бъдещия вицепрезидент Тодор Кавалджиев (1997-2001). След като е освободен се връща в Пловдив и се венчава с майка ми Мария Енева Долева. Тя също е имала трудна съдба. Дъщеря е на един от най-богатите хора в квартал Каршияка в Пловдив - Еньо Николов Чакъров. Той е имал около 200 декара земя зад сегашната гара Филипово в Пловдив, две къщи и магазини, които е давал под наем. Старите Каршиякалии помнят жълтата триетажна къща на ъгъла на "Карловска" и сегашния булевард "България" в чийто партер е била известната тогава аптека на бай Саркис. Дядо Еньо е бил общински съветник в градската управа от БРСДП -(ш.с.). Умира млад, малко след съпругата си и оставят три деца сирачета. Майка ми се омъжва за преуспяващия млад адвокат Минко Вълканов, чийто баща е известния пловдивски лекар - д-р Иван Вълканов. От този брак тя има две деца Иво и Майя. След 9.09.1944 г. Минко се включва в протестна подписка срещу ареста на д-р Кръстьо Пастухов от комунистите. (По една случайност баща ми е в съседна килия, когато комунистите убиват д-р Пастухов в Сливенския затвор. Някакво циганче криминален затворник го удушва по поръчка на управата. Баща ми беше казал името на убиеца, но така и не го запомних. След това комунистите убиват и циганчето за да не проговори.) За назидание комунистите лишават от адвокатски права всички юристи включили се в подписката срещу ареста на д-р Пастухов. Това е така нареченото "съкращение" на адвокатите от съответните адвокатски колегии. Така Минко Вълканов като "съкратен" адвокат остава без препитание и скоро след това се поболява от сърдечен порок. Умира през 1954г. и оставя майка ми сама с две деца. Междувременно комунистите й отнемат всички имоти, които е наследила от баща си и мъжа си вкл. вилата в с. Бойково, магазините и земята й. Останала без препитание тя става продавачка в един магазин на Главната, където се запознава и с баща ми. След сватбата им, се раждам като първото им и единствено дете на 5 юли 1962г в къщата в Капана на ул. "Йоаким Груев №: 15. През 1969 г. се преместихме да живеем в бащината къща на майка ми в "Каршияка", защото двете й деца от първия брак се ожениха и старата къша отесня. През 1977 г. къщата заедно с целия квартал я събориха и на тяхно място построиха един огромен блок за Строителни войски известен като блока с кръглите балкони или блока на Корекома. В началото в него е щеше да вземе апартамент Дража Вълчева - тогава първи секретар на ОК на БКП, но впоследствие се отказа. Като собственици на съборената къща на дядо Еньо получихме апартамент в блока. Намерилия ги злобно ме изгледа и отвърна с назидателен тон: “Безобидни за теб или за тези които са те учили така!” При получилата се конфузна ситуация полковникът, който явно имаше повече ум в главата си отсече с полуусмивка: “Остави ги на момчето да ги пази за по-добри времена”. Помислих си смътно, че тези “по-добри времена” неизбежно ще дойдат и тогава ще върна жеста на полковника. Даже мислех да му кажа нещо от сорта “Благодаря, ще Ви имам предвид, когато се наложи след време!” но не посмях. Тъй като в апартамента нищо не се откри ченгетата решиха, че може би антидържавен инвентар ще открият в избата и в старата ни къща, намираща се на сто метра от блока от която не бяхме свършили пренасянето на багажа в новото си жилище. С двама от тях слязохме първо в избата на блока, която аз им отключих. Там попаднаха на едно детско телеграфно апаратче работещо с батерии. Казваше се “Зорка” - съветско производство и се продаваше за 4.50 лв. в магазините на “Млад техник”. Ако се свържеха две такива с три кабела на разстояние до 150 метра можеше да работи като истински телеграф. Единият рапон се заинтересува и попита какво е това. На акъла си казах, че разузнавач като него трябва да разбере от пръв поглед (поне такива компетентни ги показваха по телевизията), но все пак му обясних. Другия глупак попита дали може да предава до Гърция. Казах му, че не съм пробвал, но ако някой ми опъне жиците през Родопите дотам непременно ще опитам. Те загубиха интерес. Може би си представиха как шефовете им ги карат с макара с кабел на гърба да тичат като свързочници от Пловдив до Смолян за да направят следствен експеримент. След това отидохме и до старата къща. По пътя единия нещастник ме попита дали не съм забелязал баща ми да прави нещо незаконно. Казах му, че не съм забелязал, но и че не знам законите. Те решиха, че разговорите с мен са безпредметни. Припомнихме си още един детайл. За да включат блока в телефонната мрежа, от пощата ни накараха сами да си изкопаем канала за полагане на кабела. Пощата е на 20 м от блока. Когато баща ми организира доброволци от съседите да копаят, той отива при отговорника за новото строителство в пощата за да уточни трасето на канала. Когато чува, за какво пита, колежката на отговорника се изпуска “Другарю началник, нали онзи ден блока го включихме?” Баща ми казва: “Как като не сме изкопали канала за кабела”. Началника казва на колежката си да мълчи, тя смрънква нещо от сорта “А, другия блок беше”, и излиза от стаята. Едва след като изкопа микрофончетата баща ми се сети за този разговор. На мен това определено не ми хареса. Бях изгледал мого криминални и шпионски филми, но не можех и да пропусна среща с баща си. Затова когато тръгвахме за София заложих три капанчета. В хола и трапезарията можеше да се влезе от три врати и отделно от балкона, който беше свързан с друг балкон и оттам с кухнята. На горния ръб на вратата на трапезарията закрепих изгоряла електрическа крушка. Първо мислех да поставя еднокилограмово желязо, но се отказах. В крайна сметка защо да убивам? Грешката ми беше, че не маркирах крушката. Но другите две капанчета бяха успешни. Излизайки през входната врата зад нея поставих една картонена кутийка от лекарство на определено място върху мозайката, където имаше едно петно. Ако вратата се полуоткрехнеше и пъхнеш през нея само главата си, ще видиш кутийката, но не можеш да влезеш без вратата да я отмести. Разбира се на излизане можеш ди притвориш и да я поставиш пак там. Проблемът беше, че ако си ченге и влизаш, вратата ще я избута, а на излизане няма да знаеш къде точно да я поставиш. Освен това откъснах малко картонче, пробих дупка в центъра му и прокарах през дупката малко конче. Затваряйки входната врата, пъхнах картончето между нея и рамката на нивото на дръжката на бравата така, че да не се вижда при затворена врата като го придържах с кончето. След това изтеглих внимателно конеца и отвън нищо не личеше. Както и очаквах след два дена прекарани в София се върнахме и капанчетата бяха щракнали. Картончето беше поставено по-долу от дръжката на бравата стърчащо навън (не се бяха сетили за конец, а и нямаше как да улучат на каква височина на вратата да го поставят), а като полуоткрехнах вратата видях, че картонената кутийка не само не беше на петното на мозайката, а стоеше поне на 20 см от вратата. Явно вратата е била широко отворена. За съжаление крушката стоеше жива и здрава над вратата на трапезарията. Като отворих вратата тя падна, но не се счупи. Явно или е била много здрава или са я подменили с нова, а аз не можах да позная моята ли и или друга. Не намерих и стъкълца от счупена крушка по пода. Тук се бях провалил. Чудех се за какво са влизали ченгетата тайно. Нали винаги можеха да си вземат заповед за обиск и пак да дойдат. Помислих, че са подхвърлили нещо, я позиви, я оръжие и ще дойдат на официален обиск на другия ден за да го “намерят”. Обърнахме наопаки целия апартамент с майка ми за да открием какво са ни подготвили, но нямаше нищо подозрително. При това търсехме по- професионално от ДС леваците. Накрая се сетихме да вдигнем паркета от мястото, където баща ми беше съборил стената между хола и трапезарията. И там нямаше нищо, но за мое най - голямо съжаление кабелчетата от микрофоните стърчащи 30 см от стената бяха акуратно отрязани. Разрових още малко паркет, дори подкопах стената за да открия дупката в която са влизали и направлението където отиват, но не открих нищо. Това провали плана ми, който бях измислил след свиждането в София. Да монтирам на двата кабела щепсел и да го включа в най-близкия контакт. Надявах се да им изгърми цялата подслушвателна инсталация, защото тя явно работеше с 3-9 волта прав ток, и нямаше да издържи на 220 V. Тук ме бяха изпреварили. Нещо по-лошо вече нямах доказателства, че изобщо в апартамента ни е имало подслушвателна уредба. После проверих всички стаи в апартамента с микрофона на включен на запис касетофон като го движех покрай стените. Ако в тях имаше други включени микрофони би трябвало да се получи микрофония - и касетофона да отговори със специфичен писък. Но, или нямаше други микрофони, или просто не работеха. Копнах тук там стените, но безуспешно. |
|
![]() |
|