Сега, когато се повдига въпросът дали е имало Баташко клане, уместно е да се приведат свидетелства от турската страна. Тук предлагам превод от няколко страници от спомените на Исмаил Кемал бей Влора, висш османски сановник по онова време.
Исмаил Кемал е албански аристократ. Роден е през 1844 г. във Влора. Получил е образование в прочутата гимназия в Янина (където е учил и Димитър Миладинов) и се отдава на политическа и дипломатическа дейност в услуга на Османската империя. Бил е близък сътрудник на Митхад паша в Русе и редактор на в. “Дунав”, излизащ на турски и български. Бил е привърженик на идеите на Митхад паша, когото смятал за “абсолютен административен гений”. Едновременно османски и албански патриот, смятал е, че ако са били осъществени идеите на Митхад паша, народите в империята щели да са били щастливи. Бил е управител на различни градове и области на империята (Бейрут, Дамаск), както и съветник на султана. След убийството на Мидхад паша, двата младотурски преврата и Първата Балканска война разбира, че бъдещето на Албания е извън Османската империя и на 28 ноември 1912 г. обявява в родния си град Влора независимостта на Албания. Албанците го тачат като основател на тяхната държава. Неговите спомени са продиктувани през 1917- 1918 г. в Париж на английския журналист Sommerwille Story и издадени през 1920 г. от приятеля на Исмаил Кемал бей американския журналист William Morton Fullerton, който потвърждава тяхната автентичност.
Аз притежавам италианския превод на тези спомени*, направен от внучката на Исмаил Кемал Нермин Влора - графиня Фалачи (съпруга на италианския дипломат граф Фалачи). Преди две години цитирах някои пасажи от тази книга. По повод на повдигнатия сега въпрос дали е имало Баташко клане, смятам за уместно да преведа цялостно няколко страници, в които е предадено виждането на тогавашен османски сановник по въпроса.
На събитията, свързани с Априлското въстание, е посветена гл. VII от тези спомени (стр.139-155 ). Тук превеждам стр. 140-145 от тези спомени. В тях е отразен манталитетът на турски сановник, който не изразява симпатии към българите и не разбира мотивите на българските вълнения. Като член на правителствената комисия за разследване на жестокостите през Априлското въстание, той се стреми да смекчи ужасите, но както сам признава, без да отрича това, което не може да се отрече. Затова неговото свидетелство за Батак има обективна стойност за нас особено сега, когато даже претенциозни български публицисти си задават въпроса “имало ли е или нямало Баташко клане”. Внимателното прочитане на тези спомени може да осветли редица въпроси от онова минало. Вижда се какъв опасен удар за Османската империя е представлявало Априлското въстание и че Батак още тогава е бил центърът на вниманието, и не е късен мит. Важна задача на нашите историци е да се опитат да издирят в турските или английските архиви заключителния доклад, за който става дума в спомените. Мъдростта изисква не да се отрича миналото, а да се осмисля.
Публикувано от Милен Радев във форума" Де зората - Германия"
* * *
Превод на стр. 140 - 145 от италианското издание на “Спомените”:
В действителност въпросът за Босна и Херцеговина бе повдигнат от Русия само с цел да се отвлече вниманието на Австро-Унгария и на останалата Европа по начин да се отвори поле за действие в България, където бяха концентрирани всички руски интриги. Но истинският подстрекател на българския смут беше Махмуд Недим паша, когото Игнатиев беше го обработвал от години, сигурен, че по този начин ще е възможно да постигне разлагането на Османската империя. Не знам дали Великият везир е действал от перфидност или глупост, но фактът е, че без него Игнатиев не би могъл да постигне своите политически цели.
На първо място, целият български регион на юг от Балкана беше очистен от гарнизони на редовна войска. Повтарящите искания на местните власти да се установят войскови поделения в различни центрове на Одринския вилает останаха нечути, даже Махмуд Недим премести някои от местните управители, които настояваха за тежестта на положението и от нуждата от редовни контингенти. Той издаде заповеди да се разреши на българските селяни да носят оръжие, казвайки, че не е справедливо да се лишат бедните от средства за защита срещу по-силните и по-многобройните мюсюлмански съжители.
Всичко това е било подготвено методично. В предопределения ден, т.е. 5 май, празникът на св. Георги, честван в целия Ориент, избухна българското въстание. Центрове на въстанието бяха шест села: Батак, Перущица, Брачково (Брацигово? - м.о.), Авреталан (?) и други. Агенти-провокатори, камуфлирани като софти, бяха прекосили главните мюсюлмански центрове, предупреждавайки населението за пристигането на “московците” и за заплашващите агресии от страна на гяурите (християните), всичко това с цел да се провокират кланета.
Тази пропаганда, придружена от убийствата на няколко местни административни служители и на други безобидни лица, алармира мюсюлманския елемент и притесни различните управители, лишени от средства за поддържане на реда. Повдигането на мюсюлманите стана ударно и масово и потушаването на въстанието започна с всички ужаси на гражданска война, където фанатизмът и мрежата от репресии играят винаги страшна роля. Бяха убити няколко хиляди българи и няколко дузини села бяха изгорени. Такава беше жестоката цена за потушаването на българското въстание.
Нещастие беше, че министрите, които наследиха Махмут Недим, бяха задоволени от репресията, без да мислят за последиците от този страшен акт.
За да извърши една анкета на място, беше изпратен Едиб ефенди, председател на Сметната палата, който е живял дълго в България по времето на епохата на Митхад паша, но неговият доклад се основаваше просто върху официалните информации, събрани от различни центрове. По време на успокояването, което последва това клане, Макгахан, кореспондентът на “Дейли Нюз”, докато посещавал страната, забелязал край Пазарджик - Пещера в един поток няколко части от човешки тела и така се изкачил срещу течението до Батак, където се намерил пред страшната гледка, която веднага описа по телеграфа до своя вестник. Това естествено предизвика огромно възмущение в Англия, където Гладстон даде начало на своята прочута кампания срещу отоманското правителство.
Сър A. Baring, секретар на английското посолство в Истанбул, и господин Schuyler от американското посолство бяха веднага изпратени да анкетират. Други разследвания бяха поверени на Бляк бей, навремето турски министър във Вашингтон, и на държавния съветник Хаджииван (Hagiovanci effendi), един българин.
От Високата порта бях натоварен да изследвам различни свитъци и да извлека заключителен доклад върху причините и последствията от тази ужасяваща афера. За тази цел ми бяха дадени на разположение няколко секретари от Външното министерство.
Изследването на различните доклади ме убеди, че след потушаването на въстанието местните власти са се отдали на най-престъпно състояние на безразличие. В един свитък, съдържащ хиляди индивидуални рапорти върху убийствата, намерих само едно малко парче хартия с две кратки линии върху потушаването на въстанието в Батак. От докладите на двамата, изпратени от Високата порта, които прочетохме с Одиан ефенди и моя колега Серкиз ефенди, главен секретар на Външното министерство, беше невъзможно да се извлече какъвто и да е елемент, който да хвърли светлина върху истината на фактите, които бяха според мен такива, че да отключат една буря върху империята.
В присъствие на сър Alfred Sandison, пръв драгоманин на британското посолство, имах разгорещен разговор с Мидхад паша, на който представих абсолютната необходимост да се извърши сериозно разследване. Той веднага отиде при Великия везир и се върна след няколко минути, като информира сър Алфред и мен за току-що взетото решение да се изпрати до местата на кланетата една разследваща комисия. На другия ден една имперска заповед конституираше една комисия, председателствана от Саадулах бей, бивш секретар на Мурад, и включваща трима първенци християни и трима мюсюлмани, един от които бях самият аз. Задачата на комисията бе да уточни отговорностите, да накаже виновните и да уточни материалните щети, като направи систематизиране на разрушените села преди началото на зимния сезон.
След два дни заминахме за Пловдив, където стигнахме след още два дни. Приемът на местното население (очевидно - турското м.о.) бе по-скоро леден, с убеждението, че нашето разследване предвижда репресии спрямо мюсюлманите. Няколко дни по-късно собственикът на къщата, която беше дадена на наше разположение, някой си Исмаил бей, ни изгони буквално на улицата, страхувайки се от публичния гняв и имахме немалко трудности да намерим достатъчно голяма къща, в която да се настани персоналът на комисията.
След като дадохме наставления за подходящи инициативи за възстановяването на изгорелите села и разрушените къщи, тръгнахме да посетим различните центрове на въстанието и на репресиите. Започнахме с Батак, където пристигнахме след тридневно пътуване. При нашето пристигане бяхме посрещнати от няколко стотици жени и момичета, които плачеха и хълцаха, между които една носеше ръката и главата на една жена, и друга - ръката и крака на убито дете. Черквата беше пълна с трупове в напреднал стадий на разложение и ние не можехме да се доближим поради миризмата, която излъчваха. Аз никога не бях виждал, нито съм си представял нещо по-ужасно и този спомен е един кошмар, които ме измъчва до днес. Батак, състоящо се от 600 къщи и стотина механични дъскорезници, беше цялото в развалини.
След като изразихме неодобрението към управителя на този район, в който беше Батак, за това, че бе оставил тези трупове непогребани в продължение на месеци, му наредихме да разчисти и дезинфекцира черквата, нещо което действително беше извършено веднага.
В Пловдив сър Беринг се присъедини към нас в качеството на британски комисар и след няколко дни всички заедно прекосихме другата част на пострадалата зона в района на Калофер и Дербент Клисура. Щом като се върнахме в Пловдив, се заехме с работа да приключим нашето задължение, което имаше едновременно юридически и административен характер, доколкото трябваше да дадем справедливост и заедно с това да извършим помирителна дейност.
Аз лично имах някои затруднения с Беринг. Въпреки че неговата задача беше само да види дали комисията работи коректно, случваше се често да участва в дискусиите, което смятахме за напълно естествено. Но Беринг, който е бил първият чужденец, който е видял ужасните резултати от тези кланета, бе редактирал един доклад, основан върху болезнените впечатления, които е докладвал, се чувстваше задължен да защити своите оригинални наблюдения всеки път, когато разследването се стремеше да ги отслаби или модифицира. Затова неговото желание беше да се демонстрират само неговите виждания и да се поддържат неговите препоръки. Ние, от друга страна, които виждахме преди всичко пропастта, в която беше тласната империята от тези събития, смятахме за патриотичен дълг да определим на всяка цена първичните причини и пред невъзможността да отхвърлим това, което беше невъзможно да бъде отхвърлено, да се стремим поне да смекчим последствията.
При различни обстоятелства Беринг писа до британското посолство, като критикуваше моето действие , но неговият шеф сър Хенри Елиот , който ме познаваше добре и оценяваше моите усилия, му препоръча да търси възможности да търси от своя страна хармония и взаимно разбирателство.
Зимният сезон наближаваше, без да бъдат възстановени изгорелите села и лорд Солсбъри (Salisbury), който се намираше в Истанбул, се оплака пред Великата порта, което от своя страна привлече вниманието на комисията. В действителност нашият председател Саадулах бей беше един мъж с висока интели гентност и дълбока доблест, но не бе привикнал да третира практически въпроси и беше объркан от детайлни и рутинни проблеми. Така, по предложение на Портата, поех аз отговорността за изпълнителната част и за двадесет дни седемдесет села бяха в състояние да приемат своите нещастни жители, които бяха пръснати в цялата зона. На двама личности, високо ценени в Пловдив - Хаджи Хамид и Нури ефенди, бе поверена задачата да възстановят къщите, като им се даде на тяхно разположение достатъчен кредит. Един от факторите, които допринесе немалко за достигане на определената цел, бе доверието, демонстрирано спрямо мюсюлманските жители, които чувстваха от своя страна желание да покажат усърдие и братска добра воля, помагайки, като подготвят и транспортират нужния за възстановяването материал на своите християнски съжители.
След като бе извършено това , бях повикан от Великия везир в Истанбул да докладвам на лорд Солсбъри и на английското посолство върху дейността на комисията и да представя същевременно едно изложение върху българското въстание и неговото потушаване. Бях представен на маркиз Солсбъри, който възложи на господин Филип Кюри задачата да вземе бележка от моите обяснения . По този начин имах възможността да установя приятелски взаимоотношения със сър Филип ( какъвто стана по-късно) , които продължиха до неговата смърт. Моето изложение и документите, които го придружаваха , след като бе предложено на Съвета на министрите, беше преведено и изпратено на Одиан ефенди , който се намираше в Лондон, с цел да се представи на английското правителство.
В това изложение се стремях на първо място да покажа факта за едно въстание, подготвяно от много време, след това ужасите на потушаването, които получиха неоправдани пропорции под форма на репресии.
В моето изложение бе ясно показана отговорността на правителството по това време, което поради престъпната небрежност беше истинската причина както за народните страдания, така и за самата империя и правеше явно обстоятелството, че злодеянията на самото правителство не бяха избегнали от публичното мнение, което отхвърли целия режим, включително и самия султан. Броят на жертвите, който беше преувеличен на повече от петнадесет хиляди от различни заинтересовани среди, беше преоценен до реалната цифра, която не надхвърляше много повече от шест хиляди.
* Ismail Kemal bey Vlora “MEMORIE” a cura di Nermin Falaschi Ed. Noi Publicisti Roma 1978.
|
