Хиатусът Батак

Хиатусът "Балева"

Мартина Балева

Александър Долев

в. “Култура”, 7 септември 2006 г.

Тъй като в седем последователни броя на в. „Култура? не бе публикувана реакция върху статията ми „Кой (по)каза истината за Батак? (публикувана в бр. 17 от 5 май 2006), стигнах до заключението, че Батак най-вероятно отново е забравен през последните шестнадесет години или най-малкото е загубил статуса си на централно идентификационно място на българската нация днес.

Всъщност Батак не е забравян никога. Просто на Наум Кайчев са му трябвали към 50 дена да разбере, какво точно е писала видната „изкуствоведка” в статията си. На мен също ми бяха необходими около шестдесет дена за да разплета неясната й мисъл, изложена несвързано и със сериозни логически и смислови грешки. Като я разплетох, въздъхнах  със съжаление за погубените интелектуални усилия и време, в които можех да прочета нещо стойностно.

Но статията на Наум Кайчев „Как Батак влезе в българския национален разказ? (в. ?Култура?, бр. 24 от 23 юни 2006) не само опровергава това заключение, а и твърдението ми, че Батак бива забравен след 1876 г. (поради конкуриращата го сензационна новинарска тема от все тъй размирните Балкани – Руско-Османската война през 1877/78 година, придружена от репортажи за редица кланета, както от мюсюлманска, така и от християнска страна), за да заеме цели шестнадесет години след покъртителния репортаж на МакГахан, но вече оформен като национален мит, отреденото му място в майсторския разказ за „събуждането? на българите от петвековния им сън.

Това наистина е така, Наум Кайчев опровергава посредствената статия на Балева с железни научни доказателства. И понеже е  прекалено възпитан казва: „Както разбираме от увлекателната и написана със страст статия на талантливата авторка...”.
А всъщност можеше и да не е толкова коректен.

Единствените свидетелства за трагичната съдба на Батак, както по-нататък твърдя (но не и „незначителни?, както опонентът ми ги омаловажава), които по съдържанието си биха могли да бъдат релевантни за съграждането на мита в днешната му форма през периода 1876-1892, са двете снимки от Батак на Димитър Кавра (досега датирани 1878 г.), както и българският превод на репортажите на МакГахан (1880).

Не единствените, а основните свидетелства за трагичната съдба на Батак са костите на загиналите, (като изключим разказите на очевидците), а снимките им правени през 1878, 1889 г. или 2007 г. са само вторични, „образни” доказателства. И всъщност няма никакво значение, кога са правени снимките. Костите си стоят в черквата и до днес. Както и кръвта по стените й.

Снимките на Кавра, както мисля, че успях да покажа недвусмислено чрез систематичен образно-критичен анализ и съпоставка с биографичните бележки на полския живописец Антони Пиотровски, нарисувал през 1892 г. (също така вече позабравената) картина „Баташкото клане”, обаче се оказват не автентични свидетелства, като каквито биват използвани безкритично десетки години наред в исторически и други научни и псевдонаучни трудове, а работни скици на Пиотровски за картината му, направени от гръцкия фотограф по време на посещението на двамата образотворци в Батак през пролетта на 1889 г.

Всъщност нищо такова не беше доказано в предната статия. Пиотровски твърди, че фотографът е Кера, а Балева абсолютно бездоказателствено приписва снимките на Димитър Кавра. Освен това по-никакъв начин не успява да ги датира по-късно от 1878 г. Нищо не е пречело на Кавра през 1878 г. да композира снимките с разрушенията и костите на избитите, така както го прави и 13 години по-късно Пиотровски. А самата Балева признава в предната си статия, че в архива на полския художник снимки не са намерени. Така, че „доказателствата” й са чиста фантазия. А колкото до „систематичен образно-критичен анализ”, какъвто авторката си „приписва”, трябва да я разочаровам, такъв просто отсъства. Понеже в предната статия се спряхме подбробно на това сега ще го прескочим.

Тъй че всъщност през тези шестнадесет години само един исторически извор, релевантен за конструкцията на мита Батак, става достояние на широката (доколкото тя въобще съществува в този момент) българска общественост – репортажите на МакГахан в български превод. Както и Наум Кайчев с право отбелязва, изключение прави театралната пиеса на Атанас Шопов „Баташкото клане" (1891), публикувана обаче две години след гостуването на Пиотровски и Кавра в Батак и една година преди картината на Пиотровски да бъде изложена в Пловдив. Но на този проблем ще се върна по-долу.

След малко тя ще си противоречи сама: „Приведените примери против тезата за хиатуса между 1880 и 1892 г. са неоспорими: учебниците по българска история, издавани от 1881 г. насам, „Възпоминанията от Батак (разказ от едно дете)" на Иван Вазов, публикувани през 1884 г., и най-после пиесата на Атанас Шопов по едноименната тема от 1891 г. действително пренасят наблюденията на „анкетьорите”, посетили разорения Батак през 1876 г., в следващото десетилетие.”

Във втората част на статията правя опит за реконструкция на хронологията на митотворчеството и на конкуриращите се идеи около осмислянето на случилото се в Батак, неразривно свързани с религиозно конотираното поклонничество на реликви. Изложените в тази част на статията факти сочат като главен актьор в „откриването" на реликвите-кости като меродавен обект на поклонение и идентификация не някой друг, а полския художник Антони Пиотровски, до този момент никога не разглеждан в пряка връзка с Батак. Според Наум Кайчев обаче не неоспоримата роля на Пиотровски при изграждането на мита е логичният повод за статията ми, а тъкмо обратното – логиката на статията налага изнамирането на Пиотровски. Категоризирайки Пиотровски като „Втори чужденец-летописец?, последвал „Първия чужденец-летописец? МакГахан, а не най-вече като художник, авторът поставя ударението върху противопоставянето на български и чуждестранен наратив за Батак. Така фокусът на изследването ми, което най-малко цели да съизмерва приноса на чужденци и българи при „изобретяването? на Батак, бива изместен върху търсенето на „точката на равновесието между вътрешните и външните архитекти на националния разказ".

Налага се да повтаряме, Пиотровски не е главен "актьор", а просто поредният:

• През 1883 г. и Константин Иречек идва в Батак. Той също пише за църквата св. „Неделя”: ”Пред олтара на ниски полици лежат редове от черепи. При някои от тях има восъчни свещи , при други- цветя. Някои са цели, други са пробити с куршум, но по-голямата част имат отзад белег от тежък удар с ятаган или сабя, повечето са черепи на жени и деца”.
• През 1881 г. Иван Вазов написва стихотворението си „Възпоменание от Батак„
• Самата Балева си противоречи в края на статията с „Още много подобни примери биха могли да се назоват, като най-ранният от тях датира от 1891 г. – тетралната пиеса на Атанас Шопов „Баташкото клание?, но показателно е, че всички те се появяват след 1889 г.„
• През 1882 г. Вазов пише стихотворението си „Родопите” - публикувано в стихосбирката „Поля и гори”, издадена от Драган Манчов „ през 1884 г. „… и полюсите чуха този страшен вик – Батак”.
• В „Опълченците на Шипка? той се позовава на „Беласица стара и новий Батак?.
• Името на Батак се среща и в публицистиката  на Константин Величков от първите години след Освобождението.
• П. Горанов през 1883 г. написва”… бележки за Въстанието в Батак” , които са изпратени до Захари Стоянов или Никола Обретенов.

Но все пак Наум Кайчев, преди да изложи аргументите си в полза на континуитета в помненето на Батак, релативира търсенето на равновесна точка, обобщавайки изводите на приведено като пример изследване, че „българите може да творят своята история, но не съумяват да я увековечат чрез собствен текст?. Макар и да не съм запозната с посочената книга, нейният извод само (и за пореден път) потвърждава извода на Мирослав Хрох, направен още през 1968 г. (1) Изведеният от Хрох универсален модел на основата на голямо количество емпиричен материал различава три фази на образуването на всяка нация, независимо дали тя е „ранна?, „късна? или разглеждана през идеята за релативната синхронност в рамките на longue duree, от политически или културно-етнически тип, сецесионна или интеграционна, западна или източна. Първата фаза в модела на Хрох напълно се покрива с твърдението, че „разказът за миналото, за ‚истинската? българска същност трябва да се внесе отвън?. Отличителният белег на тази фаза според Хрох е интересът към дадена народност, нейните обичаи и нрави от страна на малка група образовани хора, които обаче се намират извън обекта на своя интерес или не се чувстват принадлежни към него.

Нищо подобно, Кайчев се мъчи да придаде смисъл на безмисления текст на Балева: "В едно появило се в последните години изследване за възрожденските търсения на българската национална идентичност с основание се заключава, че в нашия случай е нарушена стандартната логика за производство и потребление на историческия разказ. Българите може да творят своята история, но не съумяват да я увековечат чрез собствен текст. Разказът за миналото, за „истинската? българска същност, трябва да се внесе отвън. (Десислава Лилова. „Възрожденските значения на националното име?. С., 2003, 262)."

Явно той погрешно смята Балева за учен и смята, че тя стъпва на модерните изследвания на български учени. Тя обаче признава, че не ги познава: "Макар и да не съм запозната с посочената книга..."

Всъщност и примерите, приведени от Наум Кайчев, в това отношение са красноречиви: дубровчанинът Мавро Орбини (а защо не и Христофор Жефарович, симптоматично рекламиран от сърби, българи и македонци като свой) като извор на османо-българина Паисий, виенските (!) и пещенски (!) българи, сърбинът Йован Раич (макар наполовина българин), после одеските (!) българи и украинецът Юрий Венелин и накрая чехът Константин Иречек.

Всъщност „македонците” са чисти българи и това историците го знаят, но не му е мястото да го доказваме, защото и безкрайният Интернет няма да ни стигне да изложим всички доказателства.
Обаче сме впечатлени от новите „научни” термини „османо-българина Паисий”, „австро-чехите Иван Мърквичка и Емил Холарек”, обаче интересно за Димитър Кавра тя не казва „османо-гръкът”, нито „българо-гръкът”. Ако с тези „научни термини”, тя иска да определи националната принадлежност и гражданството на човека просто е сбъркала. "Османо-българи" просто няма. И иронията й към Кайчев е смешна.

Нека добавим и имената на образните летописци – на поляка Хенрих Дембицки, на австро-германците Феликс Каниц, Петер Майкснер и Йозеф Обербауер, на австро-чехите– и затворим кръга с вече известния „Пореден чужденец-летописец" Антони Пиотровски.

Тя просто повтаря тезите му.

Ако приемем всички изредени дотук чужденци-летописци като емпирично потвърждение на модела на Хрох, би трябвало да заключим, че между 60-те години на XVIII век и края на XIX век българската нация се намира още в първата фаза на развитие и че самият обект на интерес, т. е. онези, които тепърва предстои да се нарекат българи, в мнозинството си все още не са засегнати от процеса на национализиране.

Поредна езикова грешка. „Национализиране” е термин означаващ принудително, възмездно отчуждаване на частна собственост. „Национализират” се фабрики и магазини, но не и хора. Тя е искала да каже „национално-осъзнаване”. А „...онези, които тепърва предстои да се нарекат българи...” са се наричали така около 3 000 години във всички територии в Азия и Европа където са живяли и са създали четири държави: Памирските „Блгар” (и „Балгхара”), Кавказката Стара Велика България, Волжко-Камската България, Дунавската България. Единственият европейски народ пренесъл името си – народностно и държавно  непроменено през хилядолетията е българският. А Паисий Хилендарски, (когото тя отрича) със своето: „Поради что се срамиш да се наречеш болгарин” не измисля ново, а припомня българското име с което апелира към гръкоманите отрекли се от род и език да се върнат в лоното на българския народ.

На тях все още им предстои да се превърнат в обект на агитация от страна на патриотично настроената интелигенция и политическите предприемачи – втората фаза според модела на Хрох. Така че търсената точка на равновесие представлява сама по себе си анахронизъм през разглеждания период и както Наум Кайчев сам предлага, логично би било „да се обезсмисли и отрече съществуването на такава точка."

Тъй че не от гледна точка на търсенето на равновесие, а от гледна точка на търсенето на равностойност бих искала да се занимая с аргументите за или против (не)прекъсващия спомен за Батак.

Приведените примери против тезата за хиатуса между 1880 и 1892 г. са неоспорими: учебниците по българска история, издавани от 1881 г. насам, „Възпоминанията от Батак (разказ от едно дете)? на Иван Вазов, публикувани през 1884 г., и най-после пиесата на Атанас Шопов по едноименната тема от 1891 г. действително пренасят наблюденията на „анкетьорите”, посетили разорения Батак през 1876 г., в следващото десетилетие.

А тук тя отново си противоречи с предната си статия: „Още преди последвалата руско-османска война (1877/78) и създаването на българската национална държава зловещите събития в Батак били толкова бързо забравени, колкото бързо станали и известни, за да се превърнат едва 16 години по-късно в централен обект на българското обществено внимание.” Под напора на доказателствата сега би трябвало да си признае грешката, но както видяхме по-горе, не... „Тъй че всъщност през тези шестнадесет години само един исторически извор, релевантен за конструкцията на мита Батак, става достояние на широката (доколкото тя въобще съществува в този момент) българска общественост – репортажите на МакГахан в български превод.”

Без да омаловажавам ролята на учебниците, респективно на училището като медия и място с неоспоримо значение за образуването на колективни представи у една нация, както и на национално-агитационните литература и театър, все пак мисля, че в дадения случай не само бихме залъгали себе си, но и бихме били необективни в преценката на един исторически процес, ако бихме твърдели сериозно, че написаното в учебниците например е могло да бъде причина за видяното от Вазов при посещението му на църквата „Св. Неделя? в Батак през 1892 г.: „При недогорелите остатки на олтаря са сложени на полички купове черепи; разните дупки и широки цепнатини по тях свидетелствуват за мъченическата смърт на нещастниците. Един вид епитафия в блудкови стихове е закачена над черепите, които сами са достатъчно красноречиви ...? (2)
Бих се усъмнила също и в първопричинността на самите Вазови стихотворения за показното излагане на няколко десетки черепи и множество кости в православна църква. Ако действително беше така, паметникът на Батак би трябвало да представлява не костница, а например алегорична композиция от образите на възрастна жена и млад момък ала Николай Павлович като визуален еквивалент на „нека Беласица стара и новий Батак в миналото наше фърлят своя мрак? (3), или пък експресивно пресъздаден образ на дете, което разказва на дядо Вазов:

"От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече."

Професор Иван Илчев казва за методите на Мартина Балева: „И тъй като години наред съм се занимавал с история на пропагандата, виждам прилагането на класическо пропагандно правило. Издигаш си плашило и после на воля го громиш. Подменяш тезите и после ги сгромолясваш лесно. Само че правилата в науката - не във вестникарската полемика, в която се борави с цитати извън контекста, с подмятания и с определено неверни твърдения, са други.” Типичен полит-пропагандистки похват -подмяна на тезата на опонента с измислена, която след това се  „опровергава”: „...бихме били необективни в преценката на един исторически процес, ако бихме твърдели сериозно, написаното в учебниците например е могло да бъде причина за видяното от Вазов при посещението му на църквата...” Кайчев не твърди нищо подобно. Ето какво казва той: „В този смисъл тезата за прекъсването на българското помнене и употребяване на Батак, за хиатуса между 1880 (годината на Стамболовия превод на Макгахан) и 1889 (вероятното посещение на Пиотровски в Батак) трудно би могла да бъде удържана. Още повече, че създателят на литературния образ на нацията далеч преди „В недрата на Родопите? също вписва Батак в местата на паметта, градящи българската самоличност. В христоматийното „Опълченците на Шипка? той се позовава на „Беласица стара и новий Батак?. Още по-рано, през декември 1881 г., Иван Вазов създава и специалните „Възпоминания от Батак?:

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече...

Стихотворението е включено през 1884 г. в сбирката „Поля и гори?, издание отново на Драган Манчов...”

От последните куплети на същото стихотворение е могла обаче да бъде сътворена и съвършено друга версия на паметник:

"Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята...
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха." (4)

Всъщност Балева се мъчи да внуши, че на турските зверства българите са отговорили със същото след 1878 г. Като цитира Вазов. Без да изключваме отделни такива случаи, тя самата цитирайки автобиографията на Пиотровски в предната си статия се самоопровергава: „Няколко по-млади хора бяха изпратени до околните помашки селца да докарат най-свирепите колячи от 1876 г. След няколко часа пристигнаха на магарета или малки кончета над десетина от тях. Бяха облечени по турски, доста окъсани и мръсни.”  Да забележим, че става дума за 1889 г. и „най-свирепите колячи от 1876 г.” са живи и здрави 13 години след клането и дори позират за снимки заедно с оцелелите жертви! Тази българска търпимост трябваше да изследвате г-це Балева. А ако наистина бяхте „историчка” щяхте да знаете, че чак през Балканските войни батачани тръгват да отмъщават на околните помашки села и ги опожаряват, но жителите им вече предвидливо са избягали и жертвите са много малко. Значи търпимостта на българите е продължила от 1876 до 1912-13 г. – тридесет и шест години.

По редица причини и пиесата на Атанас Шопов не би могла да оспори първенството на фотографиите на Пиотровски и Кавра. Правилно Наум Кайчев формулира предпазливо предположението си, че „един от възможните автори на пиесата? е едноименният генерален консул в Солун и радетел за националистичната идея за Македония на българите. И с право би трябвало да разгледаме и други възможности, освен предложената от автора. Така например в библиографиите на българския книгопис под сводката на библиографските данни за пиесата „Баташкото клане? като автор е упоменат Атанас Шопов, докато произведенията на дипломата се водят под името Атанас П.[етров] Шопов. В публикуваната преди десетина години книга за (дипломата) Шопов, съдържаща голям брой негови документи, е поместен също така и попълнен от самия Шопов въпросник на БАН от 16 август 1921 г. В него Шопов изрежда всички свои публикации в хронологичен ред, включително и преводите си, като в края на въпросника дори добавя още едно преди това пропуснато заглавие. Никъде обаче Шопов не упоменава пиесата си. (5) Също и претенцията на драматурга за очевидство на фактите (а не на последиците) ни води по друга следа – първият от поредицата псевдоними на псевдоочевидеца Бойчо, алиас Ангел Горанов, алиас Кавлаков, алиас ... Атанас Шопов?

Какво казва и Кайчев: ”Един от възможните автори на пиесата е роденият в Панагюрище Атанас Шопов, секретар в Българската екзархия в Цариград и бъдещ генерален консул в Солун. Точно неговата личност ни отвежда към друг аспект от българското осмисляне на 1876 година. Тя го заварва като ученик в едно от най-елитните османски учебни заведения: гимназията към Военно-медицинското училище. Участващ ведно със своя по-стар другар, споменатия Стефан Бобчев, в българския обществено-литературния живот в Цариград, той бързо привлича вниманието на националните първенци в имперската столица. Българската Екзархия го натоварва да посети и докладва за положението във въстаналите краища. Атанас Шопов е особено подходящ за мисията: като ученик в едно от най-престижните имперски училища носи униформа, която му дава особен статут и благоволение пред местните османски власти, в допълнение той произлиза от този край и добре познава районите, които са в центъра на световното, но и на българското внимание. Шопов обикаля през август 1876 г. озлочестените пазарджишки села, посещава и Батак. Съставя подробен доклад до Екзархията, който е един от изворите на българските твърдения пред външния свят, че не въстаниците са извършили жестокости над турците, а действителността е точно обратната. Шопов не се ограничава с това, а изпраща описание на видяното и до своя съученик Бобчев, който вече се е прехвърлил в Букурещ, където редакторства специално започнат от Добродетелната дружина нов вестник. Така репортажите на Шопов излизат на бял свят в октомврийските и ноемврийските броеве на в. „Стара Планина”.”

Примерът на зетя на Ангел Кавлака, един от неуспелите да избягат навреме от Батак първенци на селото, застрелян по време на размириците, който променя името си от Петър хаджи Горев Кавлаков на Петър Горанов, явно е била общоприета практика в семейство Горанови. (6) Иначе не бихме могли да си обясним факта, че в увода си към факсимилето на Бойчовата книжка издателят проф. Янко Янков твърди, че Ангел Горанов имал и подготвен ръкопис на театрална пиеса на същата тема, чиято обаче съдба е неизвестна. (7)

А ето и тезата на Димитър Църпев - уредник в ИМ-Батак: „А. Горанов е принуден да се крие зад псевдонима Бойчо, за да може книгата му да излезе. Как е могъл той да търси и получи благосклонността на тогавашните властници? Тези факти са изложени в предговора на проф. Янко Янев към изданието от 1991 г. М. Балева посочва това издание в библиографията си, но не обръща внимание на неудобните и факти. Тя приписва на „псевдо-очевидеца” Бойчо  и пиесата „Баташкото клане” излязла през 1891 г. Така отхвърля достоверността на още едно свидетелство за въстанието и клането. Всъщност автор на пиесата е Ангел Шопов.  Той е син на загиналия през въстанието даскал Антон и Фота Антонова /Манчова/, свидетелствала пред европейските комисии за зверствата в Батак. А. Шопов, е свидетел на жестокостите. След Освобождението работи като книжар и книгоиздател.”

Единственото твърдение, което не бих подложила на валидиране тук, е, че „пролятата в Батак и на други места невинна българска кръв е необходима, за да се докаже ‚нетърпимостта” на османското владичество?. Тезата, прикрита под съвременната политическо-коректна реторика, за диалектиката между клането в Батак и „възкресението? на България, засяга един голям комплекс въпроси, заслужаващи вниманието на поколението (безпри)страстни и талантливи хуманитаристи без разлика на това дали са българи или не, за които отговорите на въпроси, които (ни) бяха давани, като този за Батак, не могат и не бива да са задоволителни. А източниците, свидетелствата, били те автентични или не, са на разположение на всеки, който би искал да търси отговора.

Единственото твърдение на Балева с което бих могъл да се съглася е, че темата Батак: „...засяга един голям комплекс въпроси, заслужаващи вниманието на поколението (безпри)страстни и талантливи хуманитаристи без разлика на това дали са българи или не...”
Именно безпристрастни (без скобите) и талантливи хуманитаристи.

Защото Мартина Балева не е сред тях.

И е по-добре да остави темата ...

1 Miroslav Hroch: Die Vorkampfer der nationalen Bewegungen bei den kleinen Volkern Europas, Prag 1968.

2 Иван Вазов: В недрата на Родопите, в: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина 8, 1892, II, стр. 95-96.

3 http://liternet.bg/publish/vazov/index.html, последно посетен на 13 юли 2006 г.

4 http://www.slovo.bg/showwork.php3, последно посетен на 13 юли 2006 г.

5 Атанас Шопов: Дневник, дипломатически рапорти и писма, София 1995, стр. 254-257.

6 Лично Петър Горанов споделя на първия историк на априлското въстание Димитър Страшимиров, че след 1876 г. си променя името: История на Aприлското възстание, 3 т., Пловдив 1907, т. 2, стр. 115.

7 Бойчо: Въстанието и клането в Батак. Исторически очерк, Пловдив 1892 (София 1991), стр. 2.

Спомените на албанеца Исмаил Кемал за баташкото клане. Може да му се вярва, тогава е бил турски чиновник.