ВЕЛИКОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ И КОНСТИТУЦИЯТА

Крайно време беше да се състои дискусията за сегашната конституция и начинът по който тя да бъде сменена. За необходимостта от това се говори още от 1991г. – тоест от годината в която беше приета. Всички изказани през онова горещо лято съображения и песимистични прогнози се сбъднаха в най-голяма степен.

        По принцип думата конституция (от латински “constitucio” – “установление”) означава Основен закон. В него се определят принципите на държавното устройство, главните държавни органи и правомощията им, основните права и задължения на гражданите. На нейна основа се гради и цялото останало законодателство. По принцип в правови и демократични държави конституцията играе голяма роля за цялото обществено, политическо и стопанско развитие на даден народ. Тя може да му осигури простор за развитие, както стана с Търновската конституция от 1879г. Благодарение и на нейните демократични постановки и гаранции България се развиваше с бурни темпове до степен да ни наричат “Прусия” или “Япония на Балканите”. Има обаче и обратни случаи – когато установленията на основния закон са натрапени без съобразяване с националната специфика или против националните интереси. Тогава конституцията се явява чуждо тяло – тя не е израз на общото съгласие – “обществения договор” и се превръща в спирачка на развитието. Сравнението между старата Търновска конституция и настоящата е отличен пример за това. Вярно е, че Търновската конституция не е българско откритие. Писана от руснаци, със заемки от белгийската и други чужди конституции, все пак тя обстойно е разгледана и дискутирана от Учредителното събрание. Разглеждана член по член, при жестоки спорове в крайна сметка тя единодушно е приета и подписана  на 16 април 1879г. от всичките 229 народни представители. Всред тези представители има и българи от Северна Добруджа и Беломорието, Македония и Пиротско, Одринско. Голяма част от тези територии са оставени под чужда власт, но участието на делегати от тези нещастни български предели придава на делото общонационален характер. Може да се каже, че тя се явява действителен израз на народната воля и пръв български “Обществен договор”. Впоследствие многократно променяна, нарушавана, отменяна и възстановявана, Търновската конституция се превръща в символ на свободата, достойноството и гордия дух на българина. При всичките исторически превратности тя осигури на страната демократично развитие, стопански напредък и културен подем. България се завърна в Европа след 486 годишно отсъствие. Не случайно още през 1946г. комунистите премахнаха Търновската конституция за да могат да създадат тоталитарното си антибългарско управление. Техните конституции – така наречената “Димитровска” – писана от Сталинските “юристи” ог школата на Вишински приета през 1947г. и особено “Живковата” от 1971г. изградиха юридическата основа  на тоталитарната диктатура. Те не заслужават подробно разглеждане, защото не са отражение на националния дух, а са натрапени от външни сили.

          По важен за нас сега е въпросът с настоящата конституция. След 12 годишното й съществуване може да й се даде оценка от гледна точка на резултатите за българското общество до които доведе прилагането й.

          На първо място да разгледаме как беше приета. Свиканото през 1990г. Велико Народно Събрание беше избрано при небивало политическо и идеологическо разделение на нацията. “Спечеленото” от БСП мнозинство от 211 депутати поради явните и доказани фалшификации и манипулации на изборите лиши ВНС от така необходимата легитимност. Народното събрание стана обект на омраза и подигравки и не можеше да бъде изразител на народната воля. Съглашателското  поведение на част от опозицията само подсили този ефект. Гладната стачка на “39-те” и напускането на парламента от около 80 депутати лишиха ВНС и от последните остатъци на авторитет. Избухна студентска стачка, страната и главно София беше залята от протести. “Студентите издигнаха лозунги “ДертЛиловска КоМституция” (от комунистическа)  и “Нова конституция - депутатска проституция” За първи път в най-новата ни история полицаите по заповед на тогавашния министър на вътрешните работи Христо Данов биха мирни демонстранти. (Принуден съм да наруша римския принцип “За мъртвите или добро или нищо”, защото ако се спазваше нямаше да има история и историци.) В такава нездрава обстановка на противопоставяне  едно Народно събрание със съмнителна легитимност приемаше ударно тестовете на Основния закон. Накрая се намериха и 267 народни представители да го подпишат. Още тогава напусналите депутати от групата на “39-те”  обявиха че конституцията ще бъде сменена или променена щом спечелят изборите. Макар че спечелиха  през октомври 1991г. те забравиха обещанието си но това е друга тема. Каква беше обстановката в страната можем да си припомним по едно интервю на Светослава Стаева със Стефан Гайтанджиев в Парламента. Отвън течеше поредния протестен митинг срещу конституцията, а тя вбеси депутатът – съглашател като му каза: “Защо тогава Вие г-н Гайтанджиев не свикате един митинг в подкрепа на конституцията”. Имаше случаи, когато демонстрантите набиха депутати от СДС обявени за предатели защото са останали в Парламента и гласували конституционните текстове.

          Журналистите пък от своя страна непрекъснато изваждаха наяве фактите че в заседателната зала на Народното събрание гласуването става без изискуемото болшинство от 201 депутати. Имаше случаи в залата да има по 150 народни представители гласуващи с 240 карти. (нищо ново под слънцето) При приемането на конституцията са извършени толкова закононарушения, че дори може да се защити юридически тезата, че тя и сега е нелегитимна. Правната аргументация обаче изисква няколко десетки страници и не е възможно да бъде дадена в тези ограничени редов.

          В такава обстановка на народно разделение новата конституция беше натрапена от двестатината  представители на една ретроградна сила и техните послушници. За национално обединение и съгласие по Основния закон не можеше и дума да става. Още един показателен факт. България беше първата и единствена страна, която избърза с новата конституция. Нито в Полша вито в Чехия нито в Унгария проявиха такава нервност. Напротив години наред там политическия процес и декомунизацията течаха в рамките на старите конституции. Чак когато обществения кипеж попремина и преобразованията бяха завършили Парламентите им на спокойствие разгледаха конституционните проблеми и това беше правилният подход.

          Но по-важен е следващият въпрос. Какво ни даде конституцията? Отговорът е еднозначен и категоричен. Нищо добро. Едва ли може да се посочи по-добър пример за дефектен основен закон при това създаден нарочно по такъв начин. Но да разгледаме основните й пороци.

На първо място в конституцията има един смешен преамбюл, който противоречи на българската конституционна практика. Такава патетична излишност има само в “Живковата” конституция от 1971г. но това родство не е в полза на настоящата, по-скоро доказва произхода и авторите й.

На второ място конституцията е само един сборник от пожелания прехвърлящ отговорността за уреждането на  важни материи към допълнително приети закони. Всеки може да си направи труда и да провери, че текстовете й препращат към 80 закона, които трябва да се приемат допълнително. Това не би било толкова лошо, ако в конституцията имаше поне минимални установления, гарантирани принципни положения или поне забрани, какво трябва и какво не може да има в закона. Но има цели жизнено-важни сектори от обществените отношения в които няма такова нещо, а една гола конституционна препратка към закон, който може да е доволно недемократичен. Един малък пример: чл. 11 постановява че:  “Партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Редът за образуване и прекратяване на политически партии, както и условията за тяхната дейност се уреждат със закон. “  Така в закона за партиите спокойно може да се заложат невъзможни за изпълнение изисквания, като например да се представят 100 000 подписа на основатели на партия или 1 милион лева гаранция или всякакви бюрократични идиотщини, каквито опити  имаше по времето на разцвета на Костовизма. Още няколко показателни примера без конкретика:

«Чл. 16. Трудът се гарантира и защитава от закона.

Чл. 17. (1) Правото на собственост и на наследяване се гарантира и

защитава от закона.

Чл.27 (3) Условията и редът за даване на убежище се уреждат със закон.

Чл.25  (6) Условията и редът за придобиване, запазване и загубване на

българското гражданство се определят със закон.

Чл.42 (2) Организацията и редът за произвеждане на избори и

референдуми се определят със закон.

Чл. 43 (2) Редът за организиране и провеждане на събрания и

манифестации се определя със закон.”

Така в закона за наследството например може да се измисли един данък наследство от 80% и това ще бъде конституционно. Трудът пък ще е гарантиран! За манифестациите и събранията пък може да се заложи изискване за предварително едногодишно писмено уведомление в полицията. Такива неопределености витаят и в конституционните текстове за държавната и общинска собственост, начинът на даване на концесии мърху тази собственост, възможността за отчуждаване на частна собственост, гарантирането на инвестициите, създаването на кооперации, придобиването и загубването на българско гражданство даването на убежище, личните свободи и неприкосновеността на жилището и т.н. Списъкът може да продължи до 80 пункта, но това е въпрос на детайлен анализ.
Няколко книги могат да се напишат върху абсурдната форма на държавно управление на страната. Парламентарна република с безвластен президент, който обаче се избира мажоритарно с преки избори и има вицепрезидент?!! Абсолютна безконтролност на съдебната система, с недосегаем главен прокурор. Следствие и прокуратура – част от независимата съдебна власт(??!) и в същото време на свой ред независими??! Абсурден имунитет на депутатите и представителите на съдебните власти, който им позволява безнаказано да извършват леки престъпления. Спокойно могат да извършват и по-тежки престъпления, защото процедурата ва отнемане на имунитета им от Народното събрание и предаването им на съда е толкова тежка, че е почти невъзможно да се извърши. Освен това парламента си е присвоил правомощия на съдебната власт – да разгледа обвиненията и доказателствата и тогава да решава за отнемане на имунитета на депутата. 
Конституцията не гарантира общинското самоуправление. По-скоро гарантира че няма такова. Общините нямат финансова самостоятелност, а изборът на кметовете и общинските им съвети се подлага на законодателен произвол. По време на Виденов се измислиха излишните райони и районни съвети в София, Пловдив и Варна и трилотаж на избора на кметовете. При Иван Костов пък се намалиха правомощията на районите, ликвидира се финансовата им независимост, а кметовете им, като и някои кметове на малки населени места вместо пряко започнаха да се избират от Общинските съвети. Същото това правителство се опита изцяло да премахне мажоритарността на изборите на кметовете, но срещна такава съпротива, че се отказа. Конституцията обаче му даваше такова право с двусмислените си текстове. Отделно от това вместо девет той направи 28 области – излишна като функции и разходи администрация от гледна точка на данъкоплатците, но пък ценна за намиране на синекурни длъжности на верни и послушни съпартийци. И това беше конституционносъобразно.
Специално внимание заслужава практическата невъзможност за конституционни промени. Трудно могат да се съберат 180 или 160 депутати единомишленици за да променят конституцията. Свикването пък на Велико Народно Събрание става пак с трудно постижимите 160 гласа. На всичко отгоре под постоянната заплаха Конституционният съд – друг безконтролен орган да вземе каквото си поиска решение и да спре всякакви законови и конституционни промени по процедурни причини.
Референдумите великодушно провъзгласени в конституцията с приетия при Жан Виденов закон станаха неработещ инструмент за изразяване на народната воля. На народа му е забранено със закона да се произнася с референдум по формата на държавно управление например. И този закон е конституционен??! (виж по-горе)
Могат да се посочат още десетки такива драстични примери.
На трето място можем да разгледаме резултатите от 12 годишното прилагане на Основния закон.
Основният резултат – ужасяваща и безнаказана престъпност поради неработещата, политизирана и корумпирана, но защитаваща със зъби и нокти недосегаемостта и привилегиите си съдебна система. При това не става дума само за криминалната, но и за стопанската и политическата престъпност. 
На следващо място - липса на възможност за нормално предприемачество и стопанска дейност. Нито конституцията, нито законът, нито правосъдието защитават, труда, имота и парите на хората развиващи каквато и да било дейност.
Съдебната безнаказаност поощрява и корупцията в държавното управление и администрация. Чиновникът е недосегаем и несменяем по закона за държавния служител. Политиците идват и си отиват но той остава. Справка - митничари, катаджии, контролни органи и други. Дори и заловени те трудно се уволняват, камо ли осъждат.
Няма да е пресилено ако се каже, че благодарение на тази конституция страната е неуправляема, а гражданите нямат гаранции за живота, свободата и имота си. На всичко отгоре този хаос и анархия не може да се промени нито с избори, нито по демократичен път. Разбира се това състояние на нещата е изгодно за престъпните групировки и сивата икономика, както и обвързаните с тях политически мафиоти. По тази тема може много да се пише, но няма смисъл, примерите са стотици и всеки може да ги даде. Достатъчно красноречив е фактът, че имаме близо едномилионна емиграция от 1990г. насам и младите хора продължават да бягат. Не само от икономическата безперспективност и от общата некомфортна социална обстановка, но и заради подсъзнателно усещаната невъзможност за каквато и да е политическа или социална промяна.
В заключение – Основният ни закон беше натрапен насила и напълно незаконно от най-ретроградните сили в българското общество през 1991г. Конституцията преднамерено е създадена с такава философия, че да бетонира законово едно статукво, което гарантира правата на престъпниците и кражбашите, а не на почтените хора, създава неуправляемост на държавата и гарантира невъзможност за кавито и да било промени. Авторите й, които я писаха и гласуваха извършиха престъпление спрямо българския народ и трябва да отговарят за делата си, ако не на този свят пред съда, то на оня пред един по-страшен съд.
И в заключение дошло е време гражданите – избиратели и данъкоплатци да вземат събствената си съдба в свои ръце. Време е псевдоелитът или по-точно казано клептокрацията управлявала и разграбвала страната 12 години да бъде изметена, с което на криминалният преход да бъде сложен край. Затова е необходимо Велико Народно Събрание, чийто народни представители да бъдат избрани мажоритарно. Това ще взриви статуквото и омразните на цял народ досега управлявали партии ще си отидат в историята, заедно с пропорционалната избирателна система която ги обслужваше. Това ще е краят на компрометираният вече партийно-политически модел. Разбиването му започна с изборите през 2001г., но трябва да продължи с конституционни промени.
А колкото до това каква конституция ни трябва, според мен отговорът е един – Търновската. Тя доказа пригодността си в 67 годишен период от историята ни, през който преживяхме 5 войни от които две световни. По добра гаранция за качествата й от тази проверка на историята едва ли може да се даде.

                                           Александър Долев