Лазуритът (Na,Ca)_7-8(Al,Si)₁₂(O,S)₂₄[(SO₄),Cl₂,(OH)₂], по археологически находки, има изключително разпространение като ювелирен минерал през хилядолетията и той се приема за свещен минерал при народите и цивилизациите в Месопотамия, Древен Египет и Средна Азия (Костов, 1993; 2003в; резюме в Kostov, 2004). За тази негова характеристика явно значение има тъмносиният цвят, който понякога с включените “златисто”-жълти малки пиритови кристали се оприличавал на звездното небе. Това е причината този гемологичен материал да присъства изобилно освен в материалната култура, също така и на челно място наред със златото в епосите в Шумер и Акад, Асирия и Вавилон. Лапис лазури (лапис лазули) е название от средновековните трактати, явяваващо се синоним на минерала лазурит или на лазурит-съдържаща скала.

            Лазуритът по археологически данни е познат в района на Месопотамия (Урук, Ур и Джемдет Наср) и Елам (Суза I) поне от втората половина на IV хил. пр. Хр., а в Средна Азия във вид на мъниста дори от средата на IV хил. пр. Хр. (Массон, Ромодин, 1964, 34-35; Сарианиди, 1968, с. 3). От IV хил. пр. Хр. изделия с лазурит са познати на територията на съвременните Туркмения, Иран (Сиалк III; изказва се предположение, че това селище е било завладяно в края на същото хилядолетие именно заради стратегическото му положение по пътя на търговията с лазурит) и Афганистан, в последната страна представени в селището Мундигак като междинен търговски център (Сарианиди, 1968, с. 3; 1984, с. 87). Предлага се названието Бактийско-Маргиански археологически комплекс за населението през къснобронзовата епоха в равнината и предпланините северно от Хиндукуш до река Аму Даря (вж. Сарианиди, 1999, с. 53), което в западната литература се обозначава като цивилизация Oxus в по-широк контекст. Тези датировки, както и голямото количество материални артефакти, дават правото да се търси първоначалното му усвояване в единствения познат за времето район в Хиндукуш (в съвременната провинция Бадахшан на Афганистан близо до границата с Пакистан) дори през V хил. пр. Хр., за да достигне този ювелирен минерал на хиляди километри на запад, дори до Древен Египет през додинастичния период.

            Лазуритът е особено представителен минерал в историята на гемологията, тъй като на практика до XVIII век единственият район на негов добив са планинските долини в източната част на Хиндукуш (съвременен североизточен Афганистан), т. е. през вековете може да се проследят търговските пътища на тази декоративна суровина до различни отдалечени страни на запад и на изток. В шумерски текст се споменава за обмяна на зърно за лазурит, получен от племена на изток в планините, но се отбелязва, че остава неясно кой го е добивал в отдалечения Бадахшан (Массон, Ромодин, 1964).

            Геология и минералогия на бадахшанския лазурит

Главният източник на този минерал в Хиндукуш е находището Сари Санг (Sar-e-Sang), което се намира в долината на едноименната река, приток на река Кокча, като то се разработва от най-древни времена (от бронзовата, а възможно дори от неолитната епоха) до съвременната епоха. Находищата на лазурит по горното течение на река Кокча на провинция Бадахшан са описани подробно в редица минералогични и гемологични трудове (Bauer, 1904; Brückl,  1937; Lapparent et al., 1965; Blaise, Cesbron, 1966; Ефимов, Суддеркин, 1967; Лицарев, 1973; Leithner, 1975; Bernard, 1978; Россовский, 1980; Wyart et al., 1981; Юргенсон, Сухарев, 1984; Bancroft, 1984; Bowersox, 1985; Литвиненко, 1998; 2004; Heflik, Natkaniec-Nowak, 2003). Те се свързват с метасоматични процеси на границата на мазнезиални (доломитизирани) мрамори от свитата Сахи и внедрени в тях гранитоиди с пегматитови и аплитови жили в рамките на Файзабадския срединен масив. Лазуритовата минерализация се среща във вид на гнезда и лещи в скарнираните зони, представени от диопсид, плагиоклаз, форстерит, скаполит, тремолит, флогопит и по-рядко – пирит, кварц, графит и содалит, както и в прослоени калцифири с гнайси и амфиболити. Лазуритът е с различен по интензивност и спектрален тон синьо оцветяване. Ферсман (1954, c. 267; срв. Wood, 1841), описвайки находищата на лазурит, отбелязва по средновековни извори, че на пазарите в Бухара и Индия се продавали три негови сорта: nili (neeli) – тъмносин или индиговосин (от персийски nil – син), asmani – небесносин (от персийски asman – небе) и sebsi – зеленосин (от персийски suvsi – зелен). Рядко се отбелязват кристали с ромбододекаедрични форми, достигащи 5 см в диаметър (Leithner, 1975; Wyart et al., 1981; Bancroft, 1984).

В района на находището Сари Санг са регистрирани три основни типа минерализации на лазурит: 1 – около гранитоидните тела и пегматитовите жили; 2 – в пределите на диопсидовите метасоматити; 3 – в прослоените сред другите скали калцифири (Юргенсон, Сухарев, 1984).

Находищата се намират на голяма надморска височина 3700-4300 m в изключително стръмни и труднопроходими по геоморфоложка характеристика долини, като целият регион е локализиран в зоната на проява на непрестанни и силни по магнитуд земетресения, свързани с конфликтното пространство на границата на Индустанската и Средноазиатската литосферни плочи. Древният способ за добив на лазурита чрез нагряване с огън на скалите и последващо заливане със студена вода, за да се напукат и раздробят, е познат и използван чак до XIX век (Wood, 1841, p. 264-265; Bernard, 1978, p. 49).

Антични и средновековни извори

Ал-Бируни споменава две находища на лазурит (лазавард, лазвард, лазувард, алазвард на персийски и арабски език – “синьо”, “синева”): най-добрият сорт при планините Каран (вероятно хребет Тиргаран; Гарон при Ишкашим) след стръмната долина на река Панджхир (Пяндж) и при Тус-Бунак до Зарубан (южен Афганистан), като отбелязва, че по данни на Наср той се добива в плинините на Бадахшан и че византийците го наричат арминакун (арменски камък – тюркиз), тъй като прилича по цвят на тюркиза (Бируни, 1963, с. 182). В редица средновековни източници неправилно се споменава за лазурит от Армения, като явно става дума за местния или доставян от Персия тюркиз, който е небесносин, а не с тъмносин цвят.

Находищата Сари Санг са посетени и описани от английския изследовател капитан Ууд през 1838 година (Wood, 1841, p. 246-245). Тe са били познати в миналото с названието на близкото селище Фиргаму. Възможно е това название да е производно от Биргаму (с корен билг-, бълг-). Суфиксът –ар (-ор; -ур) и находището (селището) с корен Билг- (Бълг-) биха дали етнонима билгар (българ) (Костов, 2003б; Kostov, 2003).

В шумерския език лазуритът е познат с названието zagin, а в акадския език – като ukun (укну) (Reallexikon…, 1938, p. 394). В древноперсийския език е използвано названието kasaka, a в Ригведа – nika (Derakhshani, 1999). В согдийския език лазуритът е бил обозначаван r’zβwrt, r’zwrt или r’cβrt, откъдето произлиза новоперсийското и таджикското название на минерала, а в индийските извори – lājavarta, rājavarta и rājapatta (Литвинский, 1972, с. 79). В последния случай преводът би бил “цар на камъните”, утвърждаващ лазурита като сакрален и царски скъпоценен минерал. В Древен Египет минералът вероятно се е наричал khesdeb и е имал разновидност qesonkh (Petrie, 1967, p. 224). Хетският термин за скъпоценен камък kuwanna съответства със своя корен на микенско-гръцкото название ku-wa-no (kuanoi), свързвано със синьо стъкло, а по-късно – със значение на “син” или “тъмен” цвят (Иванов, 1983, с. 102), т. е. отговарящ за периода само на лазурит.

Тук трябва да се отбележи, че в античната (Теофраст; Плиний Старши) и средновековната литература, лазуритът, както и други сини минерали (“камъни”) поради слабите минералогически познания се обозначавали общо като “сапфейрос” – сапфири (срв. Schafer, Borges, 1970) (в някои антични извори – кианос).

Лазуритът в Централна Азия

За най-ранни находки от лазурит в централноазиатския регион се приемат тези от селища в южен Туркменистан (Геоксюр I, Анау, Намазга тепе, Хапуз тепе, Алтън тепе), датирани откъм  средата на IV хил. пр. Хр. до II хил. пр. Хр. (Сарианиди, 1968, с. 3-4), както и в Таджикистан по река Зеравшан (Заман-баба) (Сарианиди, 1968, с. 9).

През халколитната и бронзови епохи в Иран мъниста или орнаменти от лазурит, карнеол и тюркиз са намерени при Shahr-I Sokhta и Hissar, а също така в Пакистан (Белуджистан и Харапа) (History…, 1992, p. 205, 248, 301). При Шахр-и Сохт както и при тепе Хисар са намерени множество изделия и остатъци от обработка на лазурит, което показва, че това са били важни пунктове на търговия към запад и изготвяне на изделия (The Archaeology…, 1978, p. 167). Подобна роля по същото време е играел и оазиса Шахдад (провинция Керман в Иран).

За лазуритови находки се съобщава още от Дорак, както и от територията на хетите, а в Кавказкия регион във вид на мъниста – от старомишастовското съкровище, Майкопската могила, курган 1 в Новосвободная (Царская), както и курган 17 в Триалети, датирани откъм средата на III хил. пр. Хр. (Сарианиди, 1968, с. 4; срв. Apakidze).

Харапската култура и Белуджистанските поселения Нал и Зхоб се датират към втората половина на III хил. пр. Хр. и началото на II хил. пр. Хр. (Массон, Ромодин, 1964, с. 35; Сарианиди, 1968, с. 3). Това показва, че е имало поне два основни пътя на лазурита – на запад през Иранското плато и планини към Месопотомия (от там разпространяван към древен Египет и из цялото Средиземноморие) или Кавказ и на юг – към Древна Индия. Тези търговски пътища са били относително постоянни през вековете и са давали преимущество и препитание на народите и племената, които са били по пътя на явно многостепенната обмяна на тази суровина, вероятно наред с други скъпоценни минерали и благородни метали. Съществува идея за търговски път на юг към Индия по река Инд (срв. Сарианиди, 1968, с. 5), след което по море суровината да е достигала устията на реките Тигър и Ефрат и оттам до град Сипар, който е бил важен търговски център (според някои извори, древните египтяни търгували с лазурит от град Тефрер, идентифициран като Сипар в Месопотамия).

Лазуритът в посока на изток към средновековен Китай и Тибет е зарегистриран в по-късни времена (I хил. пр. Хр.) главно по станалия известен търговския “път на коприната” – през Яркенд и Хотан при планината Кунлун, който е известен още като път на нефрита. За този минерал споменава и венецианецът Марко Поло по време на пътешествието си в Азия през XIII век. Пред средните векове бухарските търговци го предлагат за обмен на други стоки в централноазиатския район.

В Малоазиатския регион известният археолог Х. Шлиман намира при разкопки в ранните слоеве на Троя, датирани към 2500-2000 г. пр. Хр. няколко ритуални каменни брадви от престижни суровини, едната от които е била изработена от лазурит (Brückl,  1937; p. 54). С минойската култура се свързват находките на 4 златни пръстена с лазуритова инкрустация от Айгина (~1850-1550 пр. Хр.).

Лазуритът в Месопотамия

            Като най-древни находки на лазурит в Северна Месопотамия се отбелязват датирани към 3500 г. пр. Хр. находки от Гавра XIII (халафска култура), а в Южна Месопотамия – находки от периода Ур III (цит. по Derakhshani, 1999). Това са и местата с най-изобилни находки от лазурит, намерени при археологически разкопки.

            Сред най-интересните шумерски изделия от скъпоценни минерали и злато в гробниците в град Ур (XXVI век пр. Хр.) са т. нар. “Стандарт от Ур” представящ правоъгълно сандъче, украсено отстрани със сцени от бита по време на мир и война чрез инкрустация от плоски парченца лазурит и черупки, както и позлатени глави на бикове с лазуритени бради като украса към арфи, или изправени козли с рога и украса от лазурит (Британски музей, Лондон; Музей Филаделфия; Иракски национален музей).

Сред някои от другите изделия от лазурит в Британския музей в Лондон могат да се отбележат предимно печатите: правъгълен печат с височина 3.1 cm, ширина 2.5 cm и дебелина 4 cm, датиран от бронзовата епоха около  2400-2000 г. пр. Хр. (с гравирано изображение на човек, козел и зубър; отдел Древен Иран, №1992-10-7,1) (Collon, 1998); цилиндричен печат (№121545) от лазурит, гравиран със сцени на пируване, датиран от ~2600 г. пр. Хр. е открит в царските гробници в Ур, заедно с множество други златни и лазуритени изделия на царицата Пуаби или Шубад (Woolley еt al., 1934, p. 88, 563, pl. 193), сред които и скиптър (№122201) с лазуритени триъгълни инкрустации и дължина от 21.5 cm (Woolley еt al., 1934, p. 113, 580, pl. 153) и изправен на храст козел (№122200) с лазуритена украса (Woolley еt al., 1934, p. 264-266); старовавилонски цилиндричен печат (№134757) от лазурит (размери 2.45х1.45 cm) с гравирана сцена на посещение при царя, датиран от ~ХIX век пр. Хр. (Соllon, 1986, p. 73, №56).

            Сред множеството епоси от епохата на първите цивилизации в Двуречието интерес представлява датираната към III хил. пр. Хр. поема “Енмеркар и жрецът на Aрата” (съхранена на 20-тина глинени плочки или отделни парчета и публикувана от Kramer, 1952), където се съобщава за обмен на зърно за лазурит, злато и сребро от планинската страна Арата, който скъпоценен минерал наред с металите е бил необходим за строителството на дворци. Редица изследователи се опитват да локализират страната Арата, от която или през която се е доставял скъпоценният лазурит и благородните метали. Съществуват редица хипотези в тази насока, които определят позицията на този град в съвременен Иран или Афганистан (срв. Канева, 1964; Derakhshani, 1999). Според едни идеи, страната Арата се намира на юг и югоизток от Каспийско море (Herrmann, 1968), а според други тя съвпада с района на планински Бадахшан, тъй като в поемата присъстват изрази като “лазурит на парчета”, “събират за нея (богинята Инана) лазурит от находищата” или “лазурит, добит от планините” (Сарианиди, 1968, с. 6; Sarianidi, 1971; срв. Бациева, 1958, с. 208-209). Особено противоречие за археолозите е липсата на открити големи селища в Бадахшан от IV-III хил. пр. Хр. от една страна, с огромното количество суровина, която се е добивала и пренасяла, т. е. от организираните мащаби на добив – от друга. Съществува и хипотеза, че селището Шахр-и Сохта всъщност представлява възпяваната в поемите страна Арата (Hansman, 1972).

            Лазуритът е възпят в редица от шумерските поеми, които оказват влияние на по-късните вавилонски или хетски версии на митовете: епоса за Гилгамеш; посещението на богиня Инана (Ищар; самата тя украсена с накити от лазурит) в подземното царство, където няколко пъти към нея се отправя предупреждението “не допускай, благородна, твоя лазурит някой да начупи в света подземен…”; епоса за Енмеркар, в който се говори за данъци от злато и лазуритени буци; митът за възникването на мотиката, която е “с чело от лазурит” и много други (цит. по Костов, 1993, с. 45-48).

            Запазена е свидетелство за поход към Бактрия (Балхара – Р. И. К.) на асирийски царе, свидетелство за съществуване на могъщо държавно обединение в този район: изпратеният в района асирийски представител трябвало да донесе лазурит, но страната въстанала и той призовава за военна помощ (Массон, Ромодин, 1964, с. 50; цит. по  Дьяконов, 1951, с. 355-356).

По време на асирийското владичество има данни, че цар Тиглатпаласар III (VIII в. пр. Хр.) е изисквал от подвластните територии (вероятно от Балх, а не от Мидия – Р. И. К.) данък от 9 тона лазурит, както и че владетелят Асархадон (VII в. пр. Хр.) е получавал данък от мидийците във вид на лазурит (Янковская, 1956, с. 33 и 38; Лубо-Лесниченко, 1985, с. 88).

            По данни от глиптиката в Бактрийско-Маргианския комплекс, няколкото амулета, изработени от лазурит (наред с метални такива), представят характерен образ на коленопреклонени антрофоморфни фигури, понякога с птичи глави, като за тези и други характерни изображения се отчита сирийско и хетско влияние (Сарианиди, 1999, с. 56).

            Лазуритът в Древен Египет

            Повечето изследователи на древноегипетското изкуство са единодушни, че източникът на лазурит в изделията на приложното изкуство е с Бадахшански произход, чрез сложна система от търговски пътища през Азия, въпреки че се споменават и алтернативни мнения (Lucas, Harris, 1962), които обаче не са подкрепени с доказателства. От синия ювелирен минерал още в периода Накада (Naqada II – около средата на IV хил. пр. Хр.; в Старото царство липсват артефакти мужду втора и четвърта диастия, Payne, 1968) на прединастическия период се изработват мъниста за гердани и малки амулети, а по-късно и скарабеи или парчета за инкрустация в малки предмети (списък на изделията от лазурит в контекста на съответните находки предимно в ювелирни изделия от женски гробове през този период е публикуван през 1997 г. от Bavay). През късното царство явно поради липсата на тъмносиния минерал в приложното изкуство се използва негова имитация от тъмносин фаянс, т. нар. “египетско синьо”.

            В лондонския музей на eгипетското изкуство на сър Питри (W. M. F. Petrie) се съхраняват редица древноегипетски артефакти от лазурит, които са представени типологично от различни обекти: листовидна мъниста (№UC4442) счупена при перфорацията, с дължина 1.6 cm и ширина 1.0 сm (период Накада, гроб 1858); шайбовидно мънисто (№UC25628) със заоблени форма без ръбове с диаметър 0.8 сm и отверствие 0.3 сm (находката е от Mostagedda и се датира от от прединастичния период); подобно мънисто е описано в гроб 624 от Накада; дългоцилиндрични мъниста са познати още от находка в гроб 80 при Gerzeh от същия период Накада; наниз от малки шайбовидни мъниста (№UC10816) предимно от лазурит и отчасти серпентинит с дължина 15.5 сm (находката е от Abadiyeh и се датира от от прединастичния период); сърцеобразен амулет-сфинкс (№UC20714) под въпрос от лазурит, датиран от IX династия, намерен при Qau (размери около 1.1х0.5 сm); амулет във вид на картуш (№UC52029) с височина 1.1 сm и дължина 2.4 сm, датиран от късния период; амулет печат (№UC52035) с правоъгълна форма и издължена дръжка, направени от един къс лазурит с размер 0.6х0.9 сm, датиран от късния период; амулет печат (№UC52036) с правоъгълна форма и издължена дръжка, направени от един къс лазурит с размер 0.4х1.3 сm, датиран от късния период; пръстен печат (№UC52039) с правоъгълна плочка, направени от един къс лазурит с размер 1.8 сm, датиран от късния период; статуетка сфинкс  (№UC12762) от лазурит с надпис на основата Nb h w R-msw Imn-mr (височината е 1.5 сm, а дължината 2.3 сm; без данни за възраст и местонамиране); много добре скулптиран скарабей (№UC52071) от лазурит без обработена основа с размери 4.8х3.1 сm (датиран от XIX династия без данни за местонамиране); скарабей (№UC7068), намерен при Lahun, с 4 регистъра с надписи на основата (размери 2.4х1.8 сm; датиран от XXI династия); скарабей (№UC12102) от лазурит с надпис на Mn-hpr-R ntr-nfr (размери 1.4 сm; без данни за възраст и местонамиране); скарабей (№UC13062+2) от лазурит с надпис на основата Wpt pth rurt nfr n rp ti ss nh m t hrw mwt k rm (размери 1.0х1.3 сm; без данни за възраст и местонамиране); скарабей (№UC13061+2) от лазурит с надпис на основата Wpt pth rurt nfr n rp ti ss nh m t hrw mwt k rm (размери 1.2х1.7 сm; без данни за възраст и местонамиране); други обекти включват амулет с изображение на котка, окото Уаджет или бог Тот. В Парижкия музей Лувър се съхранява малка статуетка на богинята Маат от лазурит.

            Малкият брой и малките размери на лазуритовите артефакти в посочения и други музеи показва, че тази суровина заради своята изключителна ценност и престижност е прониквала още в най-древни времена чрез сложна система от търговски пътища с керваните през Средна Азия и Арабския полуостров.

            Лазуритът и етнонимът Балхара

В историческите атласи се е наложила карта на местообитаване на древните българи (Добрев, 1998; 2004, с. 225; Степанов, 2003, с. 21) в долините и предпланините на Памир-Хиндукушкия район на Средна Азия. На по-късни етапи след разселвания и миграции ареалът на обитаване на дравните българи обхваща редица предимно планински райони на територията на съвременни Афганистан, Пакистан, Индия и Таджикистан, както и в посока към Кавказките планини, където следва ново разселване на север и на юг. При анализ на стопанската история на древните българи по пътя им от древната родина Балх (Балхара, Балхика, Бактрия, Болор, Болур – България) към Кавказ (Велика България) и по-късно към Волжка и Дунавска България, в редица трудове се проследява налагането на етнонима Балх (Българ) в различни страни и народи (Добрев, 1998, 2004). Освен понятието Балх (Балхара), с етноним отговарящ но древните българи се свързват още планински земи на юг и югоизток в северна Индия и Пакистан, както и в Източен Памир (Болор, Болур), а на север – областта (владението) Булгхар (Палгар, Балгар) по долината на река Зеравшан при едноименния хребет (Добрев, 1998, с. 100).        

За района на Бадахшан е било разпространено мнението, че първоначалните обитатели са били дошли от Балх (Wood, 1841, p. 293). Самото название на топонима Бадахшан (провинция Бадахшан в Афганистан, както и автономната област Планински Бадахшан в Таджикистан, съвпадаща с планината Памир) по редица средновековни извори води названието си от названието Балахшан (Балациан, Балаксен, Балаксам) с корен Балх (Костов, 2003а; 2003б; Kostov, 2003), а не от “ба-ди” – название приписвано на “белите хуни”.

С названието “балас” (“балаш”) или “балас-рубин” се обозначава намираният в района благороден червен шпинел (отбелязан като самостоятелен минерален вид, а не като рубин още от Бируни през XI век), а една от разновидностите на рубина по негово подобие е била обозначавана като “балхи”, т. е. “български” скъпоценен камък (Костов, 2003а; 2003б).

Трябва да се отбележи приликата в един от етнонимите на древните българи и свързаните с него редица топоними и държави в Средна Азия – Болор (Булур) от една страна, и от друга, названието на планински кристал (кварц) или на понятието “кристал” въобще в персийския и арабския езици (Костов, 2003б; Kostov, 2003). Планинският кварц е бил особено разпространен в пределите на планински Вахан и Бадахшан, но той не се изнасял оттам (Бируни, 1963, с. 173). Установената в памирския регион от Де Гроот и Димитър Съселов ранна, вероятно българска държава Булур (Болор) отговаря напълно на таджикското название на българите булхол, а в топонимията на района има хребет Вахан, свързван с народа вахан, напомнящ на българския клон вхндур, споменат в историята на Мовсес Хоренаци (Добрев, 1998, с. 229).

Населението на планинските райони в Хиндукуш и Памир се е занимавало активно с добив и търговия на скъпоценни минерали (Костов, 2003а; 2003б; Kostov, 2003) и благородни (злато, сребро) или други (мед, калай, желязо) метали (Костов, 2004), което е дало възможност за изключителни търговски контакти в различни страни. От друга страна населението на тези райони заради природните богатства е било подлагано на чести асимилации и избивания, като то е било принудено да мигрира или да се укрива в труднодостъпните райони.

В същите долини, където са находищата на лазурит, и досега живее една от особенните етнически групи – мунджанци, която по лингвистични изследвания се оказва, че използва в своя език думи сходни с българския език (Добрев, 2002; срв. Литвинский, 1972, с. 156-168). Названието мунджан се приема за едно от най-древните в Бадахшан, като от древноиндийски писмени извори от средата на I хил. пр. Хр. се говори за голямо племенно обединение в страната Мунджайана, свързано с племето мунджи (цит. по Камалиддинов, 1996).

В Археологическия институт с музей към БАН в София се съхранява огърлица от злато и лазурит, като част от други златни накити, намерени при Садовец, Плевенско, датирани всички към V-VI век. Ювелирното изделие представлява редуващи си и алтерниращо допиращи се 5 триъгълни (равностранни) плочки от злато (с насочен нагоре връх) и 6 триъгълни плочки лазурит (с насочен надолу връх; с кръг в средата и по три “точки”  като орнаменти към трите върха). Към златните пластинки са закачени мъниста от злато и овално обработен удължен аметист. Другите златни обекти от Садовец включват пръстен с червена гема от гранат и обеца също с гранат.

Това изделие има близък аналог още в Месопотамия. Така в царската гробница в Ур (~2500 г. пр. Хр.) при една от погребаните вероятно прислужници е била открита огърлица от алтерниращи златни и лазуритени триъгълни (равнобедрени) мъниста с обща дължина 50 cm (Британски музей, №122302; Woolley еt al., 1934, p. 119). И златните, и лазуритовите мъниста са с по 8 релефни успоредни “ребра”.

Древните българи са били и майстори в изработването на цветни стъкла или емайли, за което свидетелства съобщение от началото на V век: “от град Балх отишли в Китай майстори и от тях китайците се научили на един рядък занаят – отливането на цветни скъкла” (Бичурин, 1950, с. 264-265).

Традициите на добив, обработка и търговия със скъпоценни минерали и благородни метали се запазва през средновековието и във Волжка България, където наред с редицата ювелирни материали в селищата Болгар и Селитренное са установени по 6 обекта от лазурит, сред които ромбовидни плоски висулки, вставки за инкрустация и цели пръстени (Полубояринова, 1991, с. 64-65, 74 и 99). По данни на ал-Бируни и други средновековни извори (ал-Масуди, ал-Макдиси) волжките българи са свързани с търговията на ювелирни минерали и материали от Европа към Средна Азия и обратно (Костов, 2003а; Kostov, 2003).

Заключение

Освен древната равнинна страна Балх (Балхара, Бактрия, Балхика, Болор = България) със същия етноним е обозначена част от планинската верига на Хиндукуш и Памир. Една част от наследниците на древните българи се запазва в Памир-Хиндукушкия район по високопланинските долини, където през вековете е възможно да са се съхранили освен някои етнически, лингвистични и стопански характеристики, така и традиции в добива и обработката на метални и неметални суровини – основа на развитието на човешката цивилизация. Тяхното стопанство трябва да се разглежда освен като равнинно и високопланинско земеделско и скотовъдно стопанство, още и като главно по отношение добива на метални (рударство) и неметални (скъпоценни и промишлени минерали) полезни изкопаеми. Познания и уменията на древните българи се запазват при по-късните миграции към Кавказ, във Волжка и Аспарухова България.

Посочените примери на различни видове изделия от лазурит от Средна Азия с различно предназначение в отделни центрове на цивилизацията демонстрират изключителната престижност на минерала като ювелирна суровина, наред с благородните метали. През вековете е съществувала борба за контрол върху търговските пътища и занаятчийски центрове, свързани с лазурита. Пътищата на проникване на този скъпоценен за местното население минерал в отдалечени от коренните находища страни през вековете продължават да бъдат предмет на дискусии.

За по-пълно изясняване на въпроса за възможна връзка през халколитната и бронзовата епоха на балхарския (древнобългарския) център с района на добива на лазурит е необходима стилистична и гемологична (форма и начин на обработка) характеристика на археологическите артефакти свързини с минерали и метали (особено глиптика и сфрагистика с изясняване на митологичните образи или мотиви и по-специално на онези от тях, които могат да се ползват като характеристични белези за дадена етническа група) от различни страни при възможно най-точна археологическа датировка на изследваните обекти. Писмените извори, макар от по-късно време, също биха били полезни, като в тях се обръща специално внимание на природните минерални суровини.